Не е това,че понякога ягодите се продават в пластмасови купички.Нито пък в това,че понякога, когато са израстнали в недотам естествена среда, някой ягоди имат вкус на пластмаса.

Предполагам че първо трябва да започна с обяснение на ягодите.

„Ъъъъъ, ягоди“ е израз, който ползвахме помежду си с един приятел, но аз се постарах да стане обект на по-широко достояние из кръга ми на познати.

Та значи всичко е от един виц.

Прибира се една малка вещичка (не съм много сигурна че така се казва на малолетните вещици, ама нейсе) вкъщи след училище и пита баба си:

-Бабо, бабо, какво има за обяд?

-Лайна (извинете за грубия изказ, вица го изисква) с ягоди. – отвръща старата вещица, почесвайки се замислено под островърхата шапка.

-Ъъъъъ, ягоди – с отвращение отговаря вещичката.

Та значи, с този приятел когато искаме да си кажем че нещо не ни харесва само се споглеждаме и си казваме – ягоди.

Някой да не разбере погрешно.Аз много обичам да ям ягоди, да виждам ягоди, да усещам аромата на ягоди.

Ама тия ягоди са синоним на това, което ме отвращава в нещата наоколо.Не че ги мразя тези неща, просто подхождам към тях с лека ирония и пренебрежение. Това са неща, които не са и (надявам се) никога няма да бъдат част от моя свят.

А пластмасата идва точно тук.Вървейки по улиците на София, все повече имам чувството че срещам не хора, а пластмасови кукли. Особено момичетата. Натруфени с парцалки (според възможностите от „Витошка“ или от „Илиянци“), с изкуствен тен (е, от солариум естествено), с голеееми очила (които крият ужасяващо празните им погледи.Офф топик тук – тези погледи ме убиват, ама това е тема за цял друг пост).

Нямам нищо против да изглеждат страхотно. Даже бих се радвала всички да изглеждат страхотно и да са щастливи с това. Но ако всички изглеждат пластмасово страхотно…ако в разстояние на 10 метра срещна три момчета с „метро-сексуална външност“, облечени стил а’ла Руши …ако не мога да различа девойките от градския транспорт от манекените по билбордовете на Версаче…нещо нередно има според мен.

Някак си не мога да се избавя от усещането, че това са си манекени, които си живеят в техния пластмасов свят. Те не се потят (дори при 40 градуса температура), нямат излишни килограми и окосмяване, нямат проблеми.

Някак си предпочитам да срещам хора, които въпреки всичките си услия да се поддържат в приятен за околните вид, понякога имат лош дъх, забравят да се срешат, нямат пари, болни са от грип и какво ли не

( разбира се без да достигаме натуралистични крайности като окосмените гърди на Бай Ганьо:) )
Хора от плът и кръв.  Не пластмаса.

Тези-пластмасовите, като ги видя, вече  се обръщам на другата страна и си казвам наум (а понякога и на глас) „Ъъъъъ ягоди„. И вътрешно тържествувам,че не съм като тях.