Не съм от хората, които са възпитани да ходят често на църква, да палят свещи, да постят и да спазват всички ритуали и обичаи.

В много от тях винаги съм намирала здрав смисъл (в Българската традиция дори религията има здрав, приземен и малко утилитарен привкус), но поради липса на навик не съм ги спазвала особено. Пък не обичам лицемерното маниерничене и парадиране с религията.

Бог е нещо много лично и никога не съм чувствала нужда да ходя на специални места за да разговарям с него. Макар че – признавам, някой места носят нещо наистина неземно и доближаващо ни до вечността – манастирите винаги ме карат да се чувствам извън конкретиката на „тук“ и „сега“.

Напоследък доста често си мисля за Бог. Говоря с Него, моля Го. Може би заради емоционалните сътресения, които преживях през последната година, заради това, че трябваше търпеливо и бавно да откривам истината за любовта и да се научавам да обичам хората с всичките им слабости. Веси , която е много по на „ти“ с Бог ме напътства. Помага ми да разбера нещата и ми носи спокойствие.

Много малки неща се случиха, които ме карат да вярвам че Бог чува. Не винаги отговаря веднага, понякога си прави оглушки…но отговаря. В повечето случаи когато се бави, то е за да ни насочи сами да намерим пътя си. Понякога това изисква много лутане, болка, падане…но в края знаеш, че ако не си минал през това не би могъл да бъдеш това което си. И не би бил толкова близо до създанието, което носи у себе си любовта и мъдростта, с които Бог е замесил калта преди да ни създаде.