Срещнах баба Марияна в дома за възрастни в Дървеница.
Облечена е в синя памучна рокля на цветя. Носи от тънките подрънкващи гривни (Bangles).Такива гривни продават в индийските магазини, но нейните изглеждат сребърни.Подпира се на бастунче.
Често подпира замислено глава и ме гледа над старите си очила с рогови рамки.
***
Родена е в Швейцария. Баща и бил от Русе, а дядо и Кирил от Трявна.
Понеже баща и пътувал, тя била “добре с езиците”. Знае немски, френски и руски.
Преподавала е немски във “външната търговия”.
От цялата и личност лъха аристократизъм и спокойствие.
***
Да дойде в дома за стари хора решила сама. “Швейцарското възпитание” изиграло роля.
Там (в Швейцария) възрастните хора се отделяли за да не бъдат никому в тежест. Тук, нашия балкански манталитет е да сме привързани към дома си, казва тя. А всяка привързаност е робство…
***
От време на време жената не може да си спомни думите, някои факти. “Ох, памет моя”, въздиша тя, бърчейки чело в опит да се сети за името на училището, в което е учила.
Въпреки това обаче, разговорът тече леко и приятно, скачаме от тема на тема.
Баба Марияна не може да проумее откъде идва човешката злоба.
“Всеки е преди всичко човек” замислено казва тя. “А моите внуци учат едни неща – компютри и други неща, които обаче нямат реално приложение, топлота нямат, не знам дали ме разбираш”.
Разбирам я, и още как.
***
Пътувала е много и е благодарна че и сега има контакти с хора от цял свят. Езика според нея ти отваря много врати, цял един нов свят. Не може да проумее как в голяма част от българите я няма онази искрица любопитство и откривателски дух, които движат останалата част от света.
***
Говорим си много за българския манталитет.
Ние тук на тези Балкани, от кого да се научим на хубаво – всичко в България е направено със сила. А българина е толкова непоследователен и нелогичен.Например към храната – плаче че няма какво да яде, а цели комати хляб се изхвърлят ей така.
Трудно е да се разбере българина, а още по-трудно е пък да го заобичаш… ***
Много ми беше приятно да се запознаем, мила.Пак заповядай, казва ми старицата на сбогуване.
А аз си мисля- защо не срещам повече такива хора всеки ден…
Вила Вилекула 
Чудя се какви ли ще сме ние, когато станем на годините на баба Марияна… И най вече дали някой ще идва при нас да си поговорим, ей така с усмивка на лице.
И какво ли ще е нещото, което ще е отнело последната топлина в общуването и живота като днес правят компютрите според баба Марияна.
И дали всеки от нас ще съумее да живее така, че да има после какво да разказва когато се срещне с някоя млада Пипи.
поздрави на Пипи и Аника
Ина
Мисля, че всичко е въпрос на нагласа и поглед към живота.
Баба Марияна си беше аристократ по душа – личеше и дори на тези години, и сред този тъжен и мрачен декор.
А за общуването – мисля че всички отчаяно се страхуваме да не бъдем наранени и затова се затваряме в себе си и сме студени като фризери.
Но когато веднъж осъзнаеш че болката от силните чувства е част от пътя ти към себепознанието е някак по-лесно да се отвориш към другите.