Напоследък писането ме тормози. Човъркам се и се терзая.

Наскоро открих разказите си, които съм писала едно време (не чак толкова отдавна, само в далечната 2001:) ). Прочетох ги. Сториха ми се интересни, живи, но и малко плоски.Езикът ми е толкова натруфен с метафори и сравнения, че някак си личи че нямам опит в писането. Сега предполагам бих ги написала по-лаконично.Надявам се че биха звучели по-малко изкуствени.

Очевидно е че с опита писането се доближава до реалността.Историите стават по истински, езика по-пестелив и близък до ежедневния.Имам много да пиша, докато успея да постигна това.

Все още ми е трудно да свикна с писането на компютър, макар да е доста по-удобно. Хартията има някакъв чар, нещо магнетично. И аз отдавна съм под нейна власт. Трудно ми е да начаткам нещо направо на клавиатурата, без преди това да съм го написала някъде или поне без да съм го попрехвърляла из ума си поне седмица.

Писането е магия и би могло да запълни цяло едно съществуване.Можеш да си изградиш свят, два, три…милиони и да си живееш в тях. Добра алтернатива ако ти писне този…което често се случва.

Знам че хората са ми много интересни, искам да пиша за тях. Направо невероятно колко странни хора познавам.Изкушавам се понякога да си играя с образите им и да си мисля каква каша би се забъркала ако просто ги опиша, допълвайки това,което не знам от собственото си въображение и ги вплета в някаква история.

Кой знае.Един познат, млад автор от висотата на своите 21 години (тук се подсмихвам под мустак) ми заяви че за да пиша трябва да имам какво да пиша. Е, аз имам.Даже твърде много.