…at least I have her love

the city she loves me…

/Under the bridge, RHCP/

Когато се чувствам сама и ми е тъжно се сещам за това. Наистина, София ме успокоява, разходките по познатите улици, старите сгради, абсурдните надписи, хората. Разтварям се в града и преставам да мисля че в момента не мога да концентрирам любовта си към един човек, може би защото е твърде голяма и странна. Толкова голяма, многолика, че може да бъде споделена само с града…

***

Музиката е неразделна част от сливането ми със София, всяко място и част от деня си има своя мелодия.

Сутрин

Последните дни спах у една приятелка, която трябва да ходи рано на работа в Бизнес Парк-а, та се налагаше да излизам в 8. Видях София сутрин, протягаща се, още сънена, с хората полека-лека тръгнали на работа, стискащи заветното кафе и досънуващи сънищата си. Трамваите, подрънкващи ( все още бодро и весело), метачите и продавачите на гевречета…

„Гравити Ко“ с „Ain’t no sunshine“ и „Away“ се оказаха много подходящи за сутрешно кафе на „Гарибалди“. Отново изпитах чувството че съм някъде и никъде по света. И че съм щастлива там където съм:)

Следобед

„Шишман“ и уличките наоколко, пресечните на „Витоша“ и „Графа“, градинката при църквата „Свети Седмочисленици“. Под жаркото лято слънце очертанията се размиват, движенията стават лежерни и времето не бърза за никъде. Дори спира, запечатвайки на снимка представата ми за малка уличка в някой град в Латинска Америка. Салсата е най-логичното продължение на това мислено пътешествие…и се озъртам зад ъгъла, тайничко очаквам някой изкусен салса танцьор да се появи и да ме покани на танц:)

Надвечер

„Моста на въздишките“ до НДК. Банално място, комерсиално и с атмосфера не особено подходяща за въздишане (освен ако човек не си пада по отровни изпарения). Обичам да ходя там на свечеряване и да гледам как фаровете на потока автомобили се сливат в размити светлинни петна и линии. Сякаш гледам през мокро стъкло или през сълзите в очите ми…

„Остава“ са най- истински в този момент на градска меланхолия. И на удоволствие от нея…

Вечер

Понякога, когато съм в автобуса късно вечер (94 ще ми липсва, толкова много емоции преживях по този маршрут някак между другото) и си мисля за деня си, за бъдещето, за чувствата си…Depeche mode звучат с някаква убийствена обреченост и безнадеждност. Особено болезнено и примирено в „Damaged people“

„When I feel the warmth of your very soul

I forget I’m cold and crying“