Вчера беше хубав ден.

На Вяра, Надежда и Любов.Като се замисля нямам понятие от въпросната притча, но уважавам тези ценности.

Вяра – понякога се губим с нея. Макар да се намираме после, и да се прегръщаме като стари приятелки. Не ще и дума – свикнала е тя да се съмняват в нея. Но накрая знае, че пак ще се върна. И може би ще имам смелост да я погледна и да кажа – да струваше си, беше права, ти беше с мен дори когато мислех че съм сама.

Надежда – казват, че тя умирала последна. Колко ли самотна е тази смърт. Да няма кой да потъжи за теб…защото просто няма „след теб“. Не че нашата човешка смърт е по-малко самотна. Но поне успокояваме суетата си с надеждата, че някой ще поскърби за нас…преди да ни забрави.

Любов – тя е капризна приятелка. Никога не играе по правилата, които аз искам да и наложа. Шмекерува. Ранява ме, уж нашега, само с приятелски чувства…а всъщност оставя белези, понякога твърде дълбоки дори за Надежда и Вяра да излекуват. Но сме много близки …може да се каже че не мога да живея без нея.Някак си няма смисъл.