Наскоро ми попадна една книжка (клижленце даже, защото нямаше и 200 страници) – „Интимност“ на пакистанеца Ханиф Курейши. Изчетох я на един дъх в един хубав неделен следобед, слушайки Нина Симон. Наслаждавах се на падащия здрач в стаята и на усещането че е толкова хубаво да съм сама със себе си, без да изпитвам нужда от някой друг (случва ми се може би за пръв път и, надявам се).

Та за „Интимност“-та ми беше думата. Разказва се за мъж, който, по всички „мерки и теглилки“ на съвременното общество и наложените от него стереотипи следва да бъде щастлив.Има си човека добра и високоплатена работа, свястна жена, любовници, две сладки дечица, дом и т.н. и т.н.

НО (винаги има едно такова) той НЕ е щастлив. Задоволен – може би, но щастлив – не. И той просто решава да си тръгне…ей така, с пълното съзнание  за болката и разрушението, което ще причини на близките си, за несигурния живот и незадоволените нужди, които го чакат.

Никак не е лесно да бъдеш от този тип хора. Да не можеш да се радваш на статичното състояние, на щастието, към което всички хора се стремят. Да бързаш, да търсиш, да се стремиш…и да не можеш да се насладиш на това, което получаваш…защото ти омръзва още преди да си го постигнал.

Колко от хората правят разлика между „удобната задоволеност“ и спокойствието и извисяването на духа (което може би трябва да се определи като „щастие“)? И примиряваме ли се с първото, след като разберем, че постигането на второто е невъзможно?