Когато станах сутринта и излязох за работа улиците ми се сториха изненадващо спокойни за петък. Разбрах какво става едва когато стигнах до градинката на Народно събрание и видях полицията и пожълтелия от таксита площад. Тролеите -спрели. Хората – крачат пеша и си проклинат наум. Тайничко се зарадвах че не ми се налага да пътувам днес и си помислих че всичко ще свърши бърз- бързо.

Но, не би.

Оказа се проблемът е дълбок – социален, политически, па дори и народопсихологически. И цял ден това дъвчем…

Гледах снимки от протеста. Лицата на тези хора бяха озлобени и диви . Те искаха да протестират, не само защото техен колега беше убит, но и защото имат нужда да излеят някъде събралата се агресия. И от това цялото събитие придобива грозния привкус на неовладяна стихия.

Шествието за медиците в Либия в сравнение с протеста на шофьорите си беше направо мирна разходка…

От цялата работа осъзнах няколко неща:

Първо: Че не можем да протестираме цивилизовано, така че хем да постигнем исканията си, но без да блокираме напълно функционирането на системата. Или пък можем, но не искаме.

Второ: Всичко е толкова пошло в тази страна, че популизмът тържествува. А именно той е формата на манипулация, която най-много мразя 😦

Трето: Страхувам се от бeзумните тълпи. Страхът на буржоата, който се бои да не бъде развален подредения му свят. Този страх ме кара да се ужасявам от себе си.

И все пак – в цялата тази картинка на хаос и агресия имаше нещо безмерно хубаво.

Хората, като не можеха да си ползват колите и градския транспорт, ходеха пеша. Разходиха се. Не се блъскаха. Имаше въздух. На светофарите на Военния клуб се пресичаше и на червено. 🙂 Скейтърите и велосипедистите се радваха на неочаквания подарък – пусти открай- докрай булеварди – само за тях. Аз също се радвах с тях 🙂

 А въздухът сякаш не мърдаше, а бе сгъстен и нажежен до червено. Може би така е при всички размирици, така е в мига преди да се взриви напрежението.

Връщането към нормалния ритъм бе странно и приятно. Като да вкусиш София за първи път. Май все пак в протестите има нещо хубаво…