От няколко месеца храня надежда за истинска зима. С температури под нулата. С щипещ носа ми студ. Време да си нося пуловерите, които сега стоят заключени в гардероба.

Не че толкова обичам зимата де. Напротив. От всичко най-много мразя да ми е студено всъщност. (Бррр, само като си помисля например че пода под краката ми може да е студен мога да отложа ставането от леглото с още минутки…)

Обаче, присъствието на 4 сезона (или, оки, ще се примиря с глобалното затопляне, присъствието на поне 2 сезона – топъл и студен) ми е необходимо. От психологическа гледна точка то утвърждава една много приятна цикличност, а цикличността винаги ме е успокоявала. Сезоните поставят спомените на точното им място в албума. Помня например че когато тичахме боси в дъжда беше август и валеше дъжд. Сега като вали дъжд и през февруари и е почти толкова топло като през август – как да запомня?

И физически е някак добре да има някакви сезони. Не може да се потиш по 24 часа 365 дни в годината, нали? (Макар май това се очертава да е тъжната истина, която ще ни застигне през следващите няколко години).

Именно заради възстановяването на това равновесие днес съм щастлива. Зимата напомни за себе си. С щипещ студ и режещ вятър. За пръв път от около месец и нещо носих шал, шапка и ръкавици. Макар да беше неприятно ми достави някакво особено удоволствие.

Сега, остава да се надявам на СНЯГ. Много сняг. Да затрупа всичко. Да газя в него и той да хрупти под краката ми. Да е бял (поне за ден) и да скрие дупките, кучешките „радости“ и всички боклуци. Да блокира движението в София и да създаде лек налудничав хаос.

Зима без сняг е престорена милувка. Не ти носи топлина и се чувстваш излъган…