Може би „сладка носталгия“ би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради „шекерджийницата“ където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя – то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

„Шекерджийницата“ беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в „шекерджийницата“ (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

„Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството – смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…“

Явно не само аз страдам от шекер – носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново – непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка 🙂