Съвсем смътно си спомням, че така започваха писмата, които ни караха да си пишем с „непознати другарчета“ в началното училище. Не се сещам дали имах такова в България, но много добре помня, че като понаучих английски, започнах да си разменям писма с един кениец- Дънкан. Цялата работа приключи с това, че след като му пратих една снимка (ужасна наистина), той реши че много иска да се ожени за мен. И аз спрях да му пиша от страх да не вземе да изпълни заканата си да дойде в България 🙂
По принцип, писането на писма на хартия е нещо с което свикнах от малка.Като се прибави и слабостта ми към хартията…ясно защо последните години в гимназията си пишех много активно с бъдещата ми съквартирантка Сев. Няма нищо по-хубаво от чувството да намериш истинско писмо, в плик в пощенската кутия, да го разкъсаш нетърпеливо и да прочетеш няколкото страници на един дъх. Толкова е тъжно че вече „никой не пише на полковника“ (както се казваше в една руска песен).
Може би затова днес толкова много се зарадвах, когато Асето ми показа един много интересен сайт където след безплатна регистрация, можеш да изпращаш пощенски картички на хора от цял свят! Можеш да им напишеш нещо мило, или просто някаква мисъл, ей така…И на човека му става хубавко като я получи!
Това веднага ми напомни за всичките купища картички, които мама имаше от различни приятели по света, с които се беше запознала покрай Есперантото. Обичах да ги разглеждам и си имах любими естествено.
Кой знае…може един ден моите деца да разглеждат моите картички…защото определено мисля да го пробвам този сайт 🙂
Вила Вилекула 
🙂
Аз си пишех с русначета… И спрях по същата причина като твоята… Но пък си пазя /май/ стиховете и рисунките, които ми изпращаше единия от тях. Трябва да опитам да ги открия, браво, че ме подсети 🙂
И друго – обичах да пиша писма на известни актьори с молба за автограф. По едно време беше модерно. Та така се сдобих с автографи от Ален Делон и Жан-Пол Белмондо 🙂
Още си спомням вълнението, с което открих писмата в пощенската кутия…
еххх, липсват ми писмата на хартия и картичките… 🙂
@LeeAnn ако искаш може да почнем да си пишем на хартия 🙂
Аз също съм писал така писма. Първо се запознаваш с някой по интернет, после почвате регюлар мейл. Готино е. С американския контрибютър в Topics from 192 countries – Джейн – сме си писали, даже тя две години ми подаряваше абонамент за National Geographic 🙂
П.п. Много е як новият лейаут, честито! 🙂
Ако не ме беше срам, че ще ни се смеят….
@LeeAnn: Какво пък има да ни се смеят:) Аз си мисля че хартиените писма имат нещо, което мейлите никога няма да заменят. Наречи го носталгия или романтика, но са някак много по-лични и стоплящи от електронните.
О, да, знам. Има един човек, който винаги на празник ми езпраща хартиено писмо, като едно време… Като го намеря се чувствам така, сякаш съм открила писмо в бутилка на някой пуст остров 🙂 Чувството е страхотно! Мда… неотдавна пак ми беше мъчно за писмата /справка тук: http://www.leeneeann.info/blog/?p=235 /
Понякога ми хрумва да си направя нещо като експеримент: Да напиша домашния си адрес в блога с молба „Моля, напишете ми истинско писмо!“ и да чакам. Да видя дали хората помнят какво е това. Но страхът, че гневът на NeeAnn ще ме залее като вулканична лава, ме възпира 😉 /шегувам се, шегувам се, той е добър, не хапе … много :)/
Ей, и аз пишех писма някога. И то много. Като се замисля, първите две години в гимназията – 8 и 9 клас, това беше целият ми живот. Пишех си с 10-ина човека наведнъж – от България и от цял свят! И сега пазя по кутиите повече от 300 писма, безброй картички и малки дреболиики от онзи период. Интересно беше. И всеки ден проверявах пощата, беше много готино. Получавал съм по 3-4 писма наведнъж 🙂
Новия темплейт не ме кефи. ЧеСно…