Днес намерих на улицата мъничко врабче.

Лежеше на една страна с отворена човчица и береше душица.

Стана ми жал, но никак не знаех как да му помогна. Отместих го на тротоара, и тъй като носех бутилка с вода, го понапръсках и му налях мъничко в капачката да си пийне ако е жадно. Може би трябваше да го взема със себе си. Или може би не. Дали ще се пребори само за живота си или …

Имаше период, когато се борех за изгубената душа на един човек.  Драпах със зъби и нокти, защото вярвах, че обичайки някого, мога да го накарам да се промени, да повярва в себе си и да бъде щастлив. Беше непосилно тежко и след всички усилия се чувствах изцедена и празна.

Тогава разбрах. Не това е смисълът. Да обичаш и да съчувстваш е едно. И е прекрасно. Но всеки си има черни дупки. И те са си негови. Сам си ги копаеш и сам си излизаш. Или пък ако ти харесва си оставаш и си копаеш още.

Така че, мили мои врабчета, да знаете че колкото и много да ви обичам – не винаги мога да ви спася ако вие не искате. Просто понякога съм твърде заета да спасявам себе си