Днес, докато чаках Асето и сестричката и за да осъществим плана “Изложба испански майстори– магазин за венецианско стъкло Punto Accessori (на “Шипка” 6)- Апарт: ментал” си купих от една сергия на Софийския стиховете на Далчев.

Обичам много Далчев – толкова градски поет. Излющените фасади, задните дворове и старите ръждясали софийски тераси са в неговите стихове. А строфите му се прокрадват по тесните павирани улички по центъра. Особено през уикенда и преди да завали…

Днес валя. Затова и стихотворението, което по изключение (хич не съм много поетично ограмотена, признавам:) ) публикувам тук е дъждовно.

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълват цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.