Когато бях в 3-ти клас класната ни казваше:

“Любопитството е признак на ниска култура”.

Тогава това явно ме е респектирало, но сега като се замисля – си е един съвсем възрастен похват да убиеш детското любопитство и да вкараш мислещите и учудващи се на всичко същества в рамките и коловоза на “големите”.

Аз обаче продължавам да съм си някак любопитна. И Слава Богу, че иначе сигурно щеше да ми е много тежко да работя като журналист.

Въпросът обаче остава – докъде любопитството е признак на любознателност и отвореност към света и къде е границата, след която се превръща в “признак на ниска култура”. В повечето случаи се старая да не навлизам в твърде личното пространство на хората, но все пак винаги остава това съмнение…

Така например, отворените прозорци, през които се виждат стаи и хората в тях неудържимо ме привличат. И то не защото очаквам да видя нещо скандално там, да следя някого. Просто са като влизане в друг живот, все едно да надникнеш в кукленска къща, да видиш разиграна сцена от романа, който четеш или пишеш.

Но имам ли право да надничам така в интимното пространство на хората?