Случвало ли ви се е някога да се намирате на ръба на собственото си съзнание. Да знаете къде сте, но да не сте там.  Много странно, но хубаво и доста креативно според мен състояние. Някак си успяваш да се отделиш от конкретностите на материалното и да осъзнаеш неща, които колкото и да са очевидни, остават скрити зад дребните ежедневки.Вчера докато седях, гледах морето и слушах Chambao видях…

Тя седи на дървена пейка в Морската градина. Облечена в черна рокля с триъгълно деколте, стил “Мерлин Монро”. С наниз червени топчета на врата и ромбоидни сребристи обеци. Гледа морето, поглъща го жадно с очи, сякаш иска да се разтвори в него. Облеклото и странно контрастира с лежерните шарени дрехи на туристите, които се щракат с фотоапарати и телефони наоколо. Усмивка. Друга усмивка…Може би затова я гледат странно. Седи и гледа отнесено хоризонта, с дебела книга в ръка. Та кой ти чете книги на морето. То е за “Блясък” , “Космо” и други жълти издания. Мисли, може би за хиляди неща. За бъдещето. За миналото. За ролята си…за това как я виждат хората отвън. За това,че може би само и единствено тя знае каква е отвътре. Дали наистина е това което е, или всичко е някаква представа, насадена от книгите.Образ, който не съществува.Коя е тя?

Отговорът се разми в очертанията на подсъзнанието ми. Някой ме търсеше по мобилния…