През последните 4 дни заедно с още 3 шматки (Боже, дано не ме убият, като прочетат как ги определям) бяхме в Родопите.

„Импровизираната“ екскурзия протече под мотото „маршрут за пишман туристи-авантюристи“ :). Действително си беше такава, като се има предвид, че не бяхме особено екипирани за планински условия (е, като се изключат розовите дъждобранчета от магазина „всичко по левче“, с които мязахме на смешни,  загубили се в гората барбарони). Севи (организаторката) си носеше навсякъде изпринтените от Интернет указания за разписанието на автобусите, туристическите обекти и маршрути …абе, не бяхме съвсем в небрано лозе, или поне се опитвахме да не бъдем.

Преди не бях ходила в района на Смолян, та сега това, което ми направи впечатление беше дивото строителство, което върлува и там. Пампорово вече догонва Банско по брой на отвратителните огромни блокове със „apartments for sale“ (ама сериозно се чудя, тия хора верват ли си, че ще си продадат всичките построени апартаменти?)…Строеше се усилено дори в село Стойките (където прекарахме две вечери), което няма нищо забележително и май дори не е близо до ски-писта. Да не говорим как се секат безразборно горите и каква ужасяваща ерозия има на места. За щастие в Широка лъка поне  нямаше такива строителни изцепки – може би защото селото е архитектурен резерват.

В Смолян не можахме да видим кой знае какво, защото имахме само ден, но поне посетихме Пламетариума и Историческия музей. Жената в музея се оказа изключително любезна и ни изнесе „представление“ , раздрънчавайки около 100-те чанове, закачени на тавана:) Иначе, макар и с лек соц-полъх, експозицията на музея е интересна – има например доста красиви бижута (за пръв път виждам гривни от стъкло и сребърен „подбрадник“). Изобщо целият център на Смолян ми се видя малко соц- с типичните ужасни, огромни, ъгловати сгради. Никак не ми се връзваше прекрасната планинска гледка…ама…

В село Стойките ни застигна гадното  време и направо извършихме подвиг, щапукайки в проливния дъжд до единствения хоремаг, където похапнахме. Хоремагът си беше просто класика – като пристигахме тъкмо изхвърляха един доста подпийнал дядо, дънеше чалга тип „ретро-сълзлива“,  покривката на масата ни беше прогорена на неизброимо много места, а когато помолихме за допълнително препечен хляб ни заявиха че „ще трябва много да чакате, защото има голяма поръчка“ все едно препичането на хляб е виртуозно и изключително времеемко кулинарно изпълнение 🙂  Но пък къде ти място за претенции, когато навън е студено и вали, а ние сме гладни и нямаме друг вариант да се доберем до топла храна 🙂  А и в интерес на истината си беше вкусно!

Вчера отидохме от Стойките до Широка лъка. Харесаха ми къщите в селото, но на фона на Етъра и Трявна ми се вижда малко позанемарено (сигурно съм малко пристрастна). Почти нямаше откъде да се купят хубави сувенири, а баш на центъра вървеше як алъш-вериш с дрехи – нахвърляни направо на земята. Туристическо-информационния център (или по-скоро магазин за сувенири) се оказа един от най-разхвърляните, който съм виждала – всичко беше струпано по земята на купчини, а продавачката умираше от скука. Като влязохме 4-5 души, тя делово обясни по телефона, че „има много работа“:) Е, поне си купих книжка със „100 национални обекта“ и си взех първия печат (по мои изчисления без книжка съм посетила поне едно 30-тина от обектите, ама нейсе).  На връщане решихме да се правим на туристи и да вървим по маршрут през гората. Супер беше, времето хубаво, маршрутът – лек…Докато в един момент маркировката просто изчезна. Много смешно – три шматки се лутат из драките и търсят маркировка, потънала вдън земя. Накрая се добрахме до един камионен път и се върнахме до шосето, като се зарекохме следващия път да си носим боя и да си дооправим ние маркировката 😉

Домакините ни в семейния хотел в Стойките бяха доста любезни – напалиха за нас каминката и си направихме веги-барбекю – с печени чушки, патладжани и филийки. Проявих се като циганче, поддържах огъня (получих похвали, че много добре го раздухвам 😉 ), пекох храната и се опуших прилично.

Изобщо – хубавко си беше, хич не ми се тръгваше, ама си знам – следващия път като се запътя за планина ще съм или с кола или (което е по-вероятно) – екипирана с подходящи дрехи, обувки и провизии 🙂