Мда, много съвпадения станаха тези дни, чак не знам какво да си мисля. Не, не – не съм се побъркала, нито мисля,че ставам за екстрасенс (мамо, успокой се 🙂 ) Просто…ето какво се случи.

Бяхме на гости у семейни приятели, чиято дъщеря е на 16 години – тоест с 9 години по-малка от мен. Оказа се, че когато аз съм била на 16 (а тя на 7 съответно) съм и направила нещо като картичка – буквар и тя още го пази.

Стана ми толкова хубаво – не защото беше нещо особено – доста наивно изписано „Буквар“ на предната корица а на задната пише Брой: единствен ; Цена: безценен. Целият е украсен с разни лепенки и изрязани от тук-таме картинки с анимационни герои (е, тогава още Photoshop-а не беше на мода). Доста сантиментално.

Но това, което наистина ме стопли, беше стихотворението, което бях написала като пожелание. Опитвам се да си го припомня, да го намеря в нета и да го сложа тук.

Засега само знам че е от Пенчо Славейков и се дават заръки от рода на „иди сред мъдри, но остани …“ ( това ми се е загнездило в главата, възможно е да няма нищо общо). Ще се постарая да го намеря колкото се може по-скоро.

А днес, минавайки по „Оборище“ видях празния двор на едно училище и ме лъхна такъв зловещ хлад. Не знам какво е в сърцата на учители, родители и ученици. Мога само да предполагам – наред с цялата суетня, яд (за родителите), радост(за учениците), на всички им е чоглаво сигурно. На мен също, защото училището вече явно не е онова светло и изпълнено с любопитни хора и неща място, което съм запазила в спомените си…

* Добавено на 29.09.

Благодарение на water fairy имам  текста на стихчето, което се оказа че е на Петко, а не на Пенчо Славейков (дано класната ми никога не научи как съм се объркала 🙂 )

Ето го:

МОЙ ЧОВЕК (П.Р.Славейков)

Иди между криви
и остани прав;

иди между болни
и остани здрав;

живей между стари
и остани млад;

влез между отчайни,
стой в надежда рад;

иди между блудни,
не погазвай срам;

иди у тъмница,
живей като в храм;

ходи по чужбина,
но оставай свой;