След като си легнах в 5 и станах срам ме е да кажа кога, днес се очертава като леко мързелив ден, макар че – работа – с лопата да я ринеш.

Пуснах си Putumayo French Cafe , гледам колко е сиво навън, само кубетата на Невски се открояват. Мисля си за започването отначало. За отиването на друго място. Вече два пъти го правих, и явно има някаква зависимост – през няколко години просто се случва. Подгонва ме онзи северния вятър…

Не съм много на ти с поезията, обаче си бях взела две-три стихосбирки от вкъщи и днес се зачетох в ето това:

Небето стана изведнъж

като от сив метал излято

и плиска есенният дъжд

там, дето вчера беше лято.

 

А синьото, до вчера фон

за слънчевите ни тераси, 

сега е черен рев и стон

на многотонни водни маси. 

Идването на зимата край морето винаги е толкова тъжно. Спомням си дните с режещ вятър, когато исках да ида да видя морето, но беше толкова невъзможно студено…Беше толкова преди, все едно в някой друг живот. Къде ли ще съм след 3 години, спомняйки си лъщящите от дъжда есенни покриви и смръщеното небе на София?  Не знам.

Сега просто ще ида да си направя чай, а после на кино.