Пееше едно време Васко Кеца:
„Телефон все ни свързва, телефон ни дели
колко тъжна е тази наша обич, нали…“
По времето когато я пееше тази песен нямаше мобилни телефони. Само стари, стационарни с шайба и пукащо-пращяща връзка.
Едно време, като бях на 6 нямах мобилен телефон. Наскоро срещнах едно комшийско дете, което мисля е четири или пет годишно. И то ми заяви че „Дядо Мраз му донесъл телефон“. Малко преди това пътувах в автобус със 7-8-годишно момиченце, на което явно току що бяха купили GSM с безплатни минути. Познайте – 3 часа непрекъснато се звънеше на всички възможни роднини по права и съребрена линия и се даваше подробен отчет „Сега минахме еди-кое си село, току-що влязохме еди-къде си“…А напоследък все повече срещам хлапета – най-много първи или втори клас, които демонстративно размахват телефони за по 400-500лв и се фукат с музиката, която слушат на тях.
Чудя се, как ли са живели нашите мили родители и техните родители като не са знаели къде сме и какво правим 24/7…И ние как сме минали през детството без да имаме телефон, камера, емпетройка и игри в едно…Всъщност, честно казано – щастлива съм, че ги нямаше тези неща тогава. Те ограбват детството и правят от малчуганите миниатюрни копия на възрастните. А това е тъжно 😦
Вила Вилекула 
И аз съм от щастливците, които живяха с игрите на ръбче, ластик и гоненици в тъмното до късно, без да имам телефон за проверки и хилядите днешни екстри-глезотии, които обсебват децата от малки. Водя упорити разговори с моето 7-годишно дете за тези неща. Когато се роди, нямах мобилен телефон, н акойто всички роднини и приятел ида звънят. И е просто ужасно, когато на децата се раздават безогледно подобни предмети, без същите тези деца да си изработват представи за ценно, трудно постижимо, очаквано…
Оф. Моето малко шефче (детето, което гледам) има доста скъп телефон, но почти не го ползва. Той е по-скоро за сигурност и спокойствие на мама, която винаги може да го намери. Но то е щото мойто още не е пораснало. А като го направи, не искам да съм там и постоянно да слушам звън на нов смс или разговори „колко е яка Риана“, щото връстничките й вече го правят. Може би в града телефонът е сигурност, но… абе грозно ми е еднометрови същества да размятат телефони, да си пращат картинки и да комуникират с родителите си по телефона. И ако не си го научил да те предупреждава, че ще ходи в съседния квартал, как можеш да очакваш, че телефонът ще ти помогне с нещо?
На мен ми беше добре като си играех на дама и федербал…
@яна: Права си да – възпитаването на консуматорски дух не е добро за дете, което няма други изградени ценности.Даже си е страшно 😦
@Svetlina: Не знам…сигурно и за родителите е тежко, защото те децата си искат каквото видят и е малко трудно да им обясниш. Пък и не искат да се отличават от другите…
Купих си мобилен, когато отидох в университета! Даже не съм си го поръчвала, нашите ми направиха „подарък“. И все така мога да си зарежа телефона и да не се сетя за него с дни…
Не знам как ще опазя отрочето си от тази мания! Не, не съм съгласна, че децата искат, а родителите неотказват… По-скоро родителите искат и децата не отказват… Не разбирам, защо по дяволите на едно дете, което е под постоянен родителски или учителски надзор има нужда от мобилен телефон… По-скоро май родителите имат нужда да звънкат през пет минути… А така и не могат данаучат децата си понякога сами да вземат решения, когато мама и тати не са при него… Нещо такова…
И аз съм мислила по тази тема. Преди време имаше един спам, в който се говореше точно за тези неща, които ние (родените през
60-те и 70-те години на миналия век) не сме имали и как сме оживели без тях.
В подобни разсъждения, обаче аз лично не бих избягала да отбележа и това, колко се е променил и начина на живот, като цяло.
Според родителите ми съм ходела сама до детската градина от четиригодишна. В началото са вървели след мен, за да се уверят,
че правилно пресичам улиците, че не разговарям с непознати и т.н. неща, на които са ме учили, за да бъда в безопасност. Няма
начин да оставя дъщеря си да ходи сама, защото градината и е далеч от къщи (в близките няма места) и освен това никой с
никого не се съобразява в дезорганицацията на движението.
Някога също имаше деца, които притежаваха нещо повече или по-хубаво (в случая говоря предимно за вещи). Нещо, без което
спокойно можеше да се живее, но предизвикващо завист у всички останали.
Неведнъж и сега, когато майка ми звъни „на пожар“ по мобилния, а аз не мога да говоря и затварям, се чудя – как, аджеба 🙂 е
живяла без да ме чува по триста пъти на ден (не ми прави чест, ама понякога в студентските години и се обаждах не по-често от
веднъж седмично).
Тъй като вече съм родител, от своя страна мисля за детето си през деня, независимо от това, къде се намира. (Мицева, това, че
е с възпитатели и учители не ми осигурява голямо спокойствие. За съжаление).
Първо, не съм снабдила дъщеря ми с мобилен телефон, защото е наистина малка. Второ, аз имам такъв от 15 години и го ползвам
постоянно, защото смятам, че е необходимост, а не лукс и ми спестява много време време и разходи за придвижване. Трето, до
деня, в който купя на дъщеря си мобилен телефон, се надявам да съм успяла да я възпитам така, че да не го възприема като
играчка, да не го възприема като вещ, с чието притежание превъзхожда останалите.
Мисля, че кога да имат и как да използват мобилни телефони децата ни, зависи изцяло от нас и от това как ги възпитаваме.
Същото се отнася и за другите джаджи, за книгите, компютрите, музиката, игрите и така всичко.
Това аз го рабрах, защото ми дойде до главата 🙂
Миличка, то и при тебе да е дечкото в 100%от времето ти колко си спокойно всъщност за него?
Те това е линка за спама, за който ти говориш. http://www.bghelp.net/forums/showthread.php?t=9587&page=4
😉
Да, това с мъничките мобилни човечета е наистина много тъжна история. Аз като един страстен консуматор на нови медии и средства за комуникация, все пак имах своето класическо хубаво детство със същите игри, които е споделила Яна Боянова в началото. И не знам, дали човек трябва да е негативен спрямо тоя феномен, защото това в крайна сметка е резултат от една социална реалност. Иска ми се да вярвам, че повече родители наистина разговарят с децата си, дори и да им подаряват тия безумни подаръци. Защото и с безплатни и платни минути, нищо не замества ежедневната доза емоционален пълнеж от мама и татко. Или поне аз още вярвам с тия класически схеми.
Ама темата май беше телефонна любов.. 🙂 актуално казано: трептенето докато чакаш отговор на своя смс!