Лудостта на май

Май е много особен месец.
Всичко е в сочни нюанси на зеленото, ухае безсрамно на цъфнали китки, ту грее ласкаво слънце, ту се излее дъжд из ведро. След дъжда – цветовете са още по-красиви и наситени, а въздуха лепкав и невъзможен за дишане.

Някаква особена пролетна лудост обзема всички, случват се странни и хубави неща.

Ето днес седя в мола и пия кафе.

Приближава се едно симпатично момче на не повече от 15. Усмихва се.

Понеже в България рядко някой те заговаря просто ей така (без след това да ти поиска пари примерно) аз се подготвих да го отпратя.

„Може ли нещо да Ви питам?“ казва.

„Да“, кимам му да продължи.

„Според вас каква прическа ще ми отива?“

Ей това не го очаквах! Да ме беше питал как се сглобява атомна бомба по-добре 🙂

След като се окопитих, му отвърнах, че и така е добре. Да иде при фризьора си и да го пита как да си оформя прическата с някакви продукти. Обясних, че „наистина не знам какво е модерно“ и че „съм малко далеч“ от неговата възраст.

„А до какво сте близо“ – попита по детски той.

Беше странно неловко, но хубаво.

Не знам дали сме подозрителни или твърди заети да се правим на каквито не сме, но такива разговори с непознати рядко ми се случват в България.

Но нали сега е май. И всичко е възможно 🙂

Лудостта на май

Дневник на една добра година

lotusУбедена съм, че времето има способността да се свива и разтяга според нашите възприятия.
Годината като че ли мина страшно бързо, но имаше моменти, в които минутите забавяха ход и сякаш съществувах в друго измерение. Това, струва ми се, е естественото агрегатно състояние на щастието – мимолетно и неуловимо, но оставащо в нас.

2015 беше за мен година на израстването, 12 месеца, в които научих много за себе си.

Както всяка промяна, и тази не беше особено комфортна. Страхувах се. Задавах си въпроси. Водих битки със себе си с променлив успех. Учих се да прощавам. Разделих се с някои илюзии.

Загубих приятели, защото разбрах, че ми е по-важно да остана вярна на себе си.

Разбрах, че любов не се печели. И че когато дойде не винаги сме готови за нея и това е малко страшно.

Благодарна съм на хората, които ми бяха огледало –  караха ме да си задавам въпроси и да подлагам на съмнение нещата, които мислех, че знам за себе си.

Благодарна съм на тези, които ме приеха в домовете си без да ме познават и на другите, които ми станаха семейство без много шум и сякаш това е най-естественото нещо на света.

Изминалата година имаше от всичко: драма, сълзи и притеснения но и обич, смях, пътувания, танци, прекрасни разговори и безценни мълчания.

И ако щастието се корени в това да разбереш и обикнеш себе си, мисля, че 2015 беше за мен добра година. Има още много работа, но точно това е най-хубавото.

Да влезе новата 2016-та, моля 🙂

Дневник на една добра година

Тук, там, у дома

doorПреди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Continue reading „Тук, там, у дома“

Тук, там, у дома

Кой се страхува от голата истина?

yulianСбръчканото и обагрено от разширени вени и старчески петна голо тяло на възрастна жена заема цялата стена. Тяло, отпуснато в ръцете на млад мъж.
„Толкова грозно“, възмутено шушукат две лелки, докато се изнизват от галерията.
Изложбата „Мигновения“ на Юлиян Табаков явно предизвиква всеобщ потрес и възмущение. „Скандално“ е да съблечеш  81-годишната актриса Златина Тодева и да я сложиш до младото тяло на Марий Росен.  И да разпечаташ тези снимки с размер на билборд.
Грозно е. Скрийте го.
Голата истина е страшна, когато е на 81!
В нашето общество, където идеалът за красота са пластмасовите човешки версии на куклата Барби, да покажеш едно остаряло голо тяло е смелост, дори безумство. Трудно се преглъща.

Мястото на  възрастните хора в България е периферията – те не само не могат да си позволят финансово да вземат активно участие, но и някак удобно „влизат в ролята“, която стериотипът им налага. Бабите са, за да седят край печката, облечени с дебели плетени елеци, да посрещат дълго чакани гости от града, да слагат тежки софри с домашни  гозби и да пълнят багажници с пресни зеленчуци, плодове и всякакви други „еко“ и „био“ продукти. Continue reading „Кой се страхува от голата истина?“

Кой се страхува от голата истина?

Любовта, без която не можем

lisachandler

 

Вярвате ли в любовта? Ама честно!

Нека уточня, че  говоря за  романтичната любов, която успешно се продава, опакована в лъскав целофан на сърчица. Особено интензивно в този период на годината.

(едноминутна пауза за да си отговорите на въпроса)

Вярването в любовта е ирационално като вярата в  Дядо Коледа – надяваш се да го има и да ти донесе хубави подаръци и ако не ги получиш се чувстваш излъган. Още по-ирационално ми се струва, че след като си бил лъган нееднократно, всеки път когато се влюбиш – все се надяваш, че този път ще е различно.

От гледна точка на разума  любовта не е виновна за загубата на вяра в нея.  Затваряме очи и се хвърляме в бездната на новата любов, пометени от химията  на привличането. Натоварваме обекта на любовта си с очаквания: да ни даде крила, за да се издигнем над пропастта или поне да ни държи ръката докато летим с бясна скорост към дъното й.  Да очакваш от някого (освен от себе си) да направи нещо е сигурен начин да се разочароваш. Можем ли тогава да се сърдим и да обвиняваме друг човек, че са ни е разбил сърцето, когато всъщност си го разбиваме сами? Continue reading „Любовта, без която не можем“

Любовта, без която не можем

какво да (ми) подарите за Коледа

christmas

Погледнах блога – срам ме откога не съм писала

И понеже наближава Коледа, размечтах се за чудеса и подаръци и реших да споделя моите идеи за подаръци. Ето кратък и безкрайно неизчерпателен списък:

Книги

Привърженик съм на кампанията „Подари книга за Коледа“ (не само една, не само за Коледа)

Както може би знаете, между 9 и 14 декември в НДК се провежда 42-рото издание на Панаира на книгата. Почетен гост на Панаира е Румъния. Паралелно с Панаира (25 ноември – 14 декември) се провежда и второто издание на Софийския литературен фестивал с фокус върху Скандинавския север. Има хубави събития, които определено си струва да се посетят.

Относно книгите, не бих се наела да направя предълъг списък с препоръчани заглавия (и без това сега е модерно всеки да препоръчва книги, хайде нема нужда). Ще споделя само три заглавия които са ми на сърце. Първата книга, която ми идва наум за Коледен подарък, е „Когато искам да мълча“ , за която написах накратко тук. Тя има малко думи и огромна мъдрост. Притихналост и светлина, които ми се струват много удачни за настъпващите Коледни празници. Други две книги, които чакам с нетърпение са „Чисти стихотворения“ на Мария Донева и „Разглобено лято“ на Людмил Тодоров (един от най-любимите ми съвременни български писатели)

Красиви неща

Освен книгите страшно много обичам красиви ръчно-правени неща. За щастие, този уикенд има цели два базара, където човек може да разгледа и да си купи разни красоти – Next Door Winter Fair е на 6 декември следобед в betahaus, a soBAZAAR на 6 и 7 декмври в SOHO.

Моите лични фаворити сред многото хубавини са:

Бижута

Тук ако не ме спрете мога сигурно да изреждам до безкрай 🙂 Може би фаворит ми е Joi d’Art – обожавам ги, винаги имат страшно красиви и запомнящи се колекции. Освен техния магазин си струва да се отбие човек и в Sabai на Малките Пет кьошета, където след 5 декемви ще има бижута на Армавени Стоянова, Симеон Шомов и Полина Димитрова  

Бельо

На 5 декември Bon Bon Lingerie България представят новата си колекция.  Lena-Lena също е на празнична вълна и предлага Коледни модели. Не на последно място е и ръчно правеното бельо на Мила Докова, в което се влюбих това лято в Пловдив

5. Други random идеи за подаръци, които също вършат работа: домашно приготвен кекс, канелени рулца или джинджифилови сладки; билет за кино, театър или концерт, пътуване до някъде, пакет хубав чай.

Или просто малко време. Час или два сладки приказки, смях, разходка, гушкане или споделено мълачние. Без да телефони и фейсбук.

Най-ценният подарък 🙂

какво да (ми) подарите за Коледа

червено

Есента се завърна от лятна ваканция, още със слънце в очите и вятър под полата, и се захвана за работа като за последно. Само за ден два боядиса всичко в червено, оранжево и жълто. Най-много обичаше червеното всъщност. „Червеното е цветът на живота“, мислеше си тя.
Изгревът е червен
червена е кръвта
червена е била и ябълката на греха.
Червени са обувките на момичето, което всяка сутрин трополи по калдъръмената уличка надолу към пристанището
червена е панделката в косите на момиченцето, което живее на улица „Боровинкова“ 9
червен е сокът от малини по пръстите на баба
и доматите дето зреят на двора.
Червена е шамията на старата циганка, дето обикаля градския площад и гледа на ръка
червено е виното и бълбука весело, докато кръчмарят го налива
червен е и носът на градския пияница, който по обед дреме на сянка под липите
червено е онова седмаче, дето се роди вчера на обущаря
и огънят в пещта на ковача – и той е червен
и железата, които излизат от огнената паст горят в алено.
Червена китка беше затъкнала зад ухо чернооката хубавица, по която и млади, и стари въздишат
ето я и стринката от третия етаж – излезе да изтърси трохите от една червена покривка.
Разбира се, най-хубаво червен е цветът на малкия старомоден мотопед, с който пощальонът разнася писмата рано сутрин, преди да се е събудил градът.
А бузите на червендалестата лелка, дето работи в хлебарницата – как можах да ги забравя? Тя винаги е цялата обрашнена, бяла…само бузите й розовеят.
Едно момченце си изпусна захарното петле докато тичаше да настигне сладоледаджията. Сега петлето лежи в прахта – лъскаво и кърваво-червено, събрало лъчите на следобедното слънце.
Червен е залезът, дето толкова влюбени се събират да гледат на кея
понякога, когато има вятър, луната също е бледо-червена.
С червена кърпа забърсва потта от челото си носачът, който току що е качил пианото на старата госпожа Петрова, дето има червени мушката на балкона и често сяда в сладкарница „Роза“ и разговаря с ъс старата си приятелка госпожа Ефросинова.
Госпожа Ефросинова винаги има червена кърпичка, втъкната в ревера на сакото си – не за друго, ами защото е в тон с червената й коса. Дори съпругът й понякога слага червена вратовръзка, но само когато иска да е мил с нея или просто да я помоли да му приготви реване за закуска в неделя.
Като говорим за червено, няма как да пропуснем лицето на месаря Тотю, който много се вълнува от политика и футбол. Колчем местният отбор се случи да играе някой незначителен мач, Тотю захвърля омазаната си престилка и сяда да гледа. А когато се случи да има голово положение, наш Тотю се хвърля с устремен рев към кутията на телевизора и аха да влезе в нея. А лицето му червенее ли червенее.
При все това, хич не разбирам защо наричат есента „мъртъв сезон“.

 

червено