хармония

Винаги съм завиждала малко на музикантите. За мен музиката е най-директният път към почти неуловимото усещане за божествен замисъл и хармония, което съм изпитвала пред някои произведения на изкуството.

Днес, докато пеехме с любителския ни хор Carol of the bells, за пръв път усетих нещо светло и хубаво, невидима хармония, свързваща ме с хора, с които нямам твърде много общо.

*УАУ*

Advertisements
хармония

Лудостта на май

Май е много особен месец.
Всичко е в сочни нюанси на зеленото, ухае безсрамно на цъфнали китки, ту грее ласкаво слънце, ту се излее дъжд из ведро. След дъжда – цветовете са още по-красиви и наситени, а въздуха лепкав и невъзможен за дишане.

Някаква особена пролетна лудост обзема всички, случват се странни и хубави неща.

Ето днес седя в мола и пия кафе.

Приближава се едно симпатично момче на не повече от 15. Усмихва се.

Понеже в България рядко някой те заговаря просто ей така (без след това да ти поиска пари примерно) аз се подготвих да го отпратя.

„Може ли нещо да Ви питам?“ казва.

„Да“, кимам му да продължи.

„Според вас каква прическа ще ми отива?“

Ей това не го очаквах! Да ме беше питал как се сглобява атомна бомба по-добре 🙂

След като се окопитих, му отвърнах, че и така е добре. Да иде при фризьора си и да го пита как да си оформя прическата с някакви продукти. Обясних, че „наистина не знам какво е модерно“ и че „съм малко далеч“ от неговата възраст.

„А до какво сте близо“ – попита по детски той.

Беше странно неловко, но хубаво.

Не знам дали сме подозрителни или твърди заети да се правим на каквито не сме, но такива разговори с непознати рядко ми се случват в България.

Но нали сега е май. И всичко е възможно 🙂

Лудостта на май

Дневник на една добра година

lotusУбедена съм, че времето има способността да се свива и разтяга според нашите възприятия.
Годината като че ли мина страшно бързо, но имаше моменти, в които минутите забавяха ход и сякаш съществувах в друго измерение. Това, струва ми се, е естественото агрегатно състояние на щастието – мимолетно и неуловимо, но оставащо в нас.

2015 беше за мен година на израстването, 12 месеца, в които научих много за себе си.

Както всяка промяна, и тази не беше особено комфортна. Страхувах се. Задавах си въпроси. Водих битки със себе си с променлив успех. Учих се да прощавам. Разделих се с някои илюзии.

Загубих приятели, защото разбрах, че ми е по-важно да остана вярна на себе си.

Разбрах, че любов не се печели. И че когато дойде не винаги сме готови за нея и това е малко страшно.

Благодарна съм на хората, които ми бяха огледало –  караха ме да си задавам въпроси и да подлагам на съмнение нещата, които мислех, че знам за себе си.

Благодарна съм на тези, които ме приеха в домовете си без да ме познават и на другите, които ми станаха семейство без много шум и сякаш това е най-естественото нещо на света.

Изминалата година имаше от всичко: драма, сълзи и притеснения но и обич, смях, пътувания, танци, прекрасни разговори и безценни мълчания.

И ако щастието се корени в това да разбереш и обикнеш себе си, мисля, че 2015 беше за мен добра година. Има още много работа, но точно това е най-хубавото.

Да влезе новата 2016-та, моля 🙂

Дневник на една добра година

Тук, там, у дома

doorПреди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Continue reading „Тук, там, у дома“

Тук, там, у дома