big data

Реших да използвам силата на big data да си намеря филм за гледане. Свалих едно приложение, което на база на няколко рейтинга ти предлага филми, които може да ти харесат.
Цъкам си и си мисля: че работи – работи си. Както за музика, книги, продукти и хора, с които можеш да си допаднеш.
Да, ама усещането не е същото, като да питаш някого да ти препоръча филм.
Колкото и да е big, информацията няма как да ти даде онова усещане за тиха еуфория, когато нещо, препоръчано от приятел, ти хареса. И онази благодарност, която изпитваш към човек, посочил ти нещо вдъхновяващо. Тези уж нетрайни връзки с другия, който ти е разкрил частица от красотата на света, са всичко. Именно те съединяват живота ни в смислена история, правят го нещо повече от  просто каталог от изгледани филми, прочетени книги и изслушани парчета.

 

Advertisements
big data

ти си това, което разказваш на/за себе си

Ние сме това, което разказваме на/за себе си.

Трудностите, които срещаме, неминуемо променят посоката на повествованието. И като във видео-игра придобиваме нови магически сили и „животи“, с които да се справим в следващото, по-трудно ниво.

Понякога, обаче, се оказваме толкова привързани към историята си, че е трудно да задраскваме и изхвърляме ненужните части. Уж искаме да „отворим нова страница“ , но пустотата на новоотгърнатия бял лист ни плаши.

Но редакцията е пътят към по-добрата версия на историята ни.

Затова

„Edit your life frequently and ruthlessly. It’s your masterpiece after all.” (Nathan W. Morris)

 

 

ти си това, което разказваш на/за себе си

На кого му пука за литературата?

stop-warДоскоро се вълнувах от българската литература. Участвах в групи, следях дискусии, коменитрах и страстно защитавах автори. Единственото, което си спечелих, бяха опънати нерви и прозвището „хейтър“. Неведнъж имах „щастието“ да видя как се прави „маркетинг“ на книга на български автор и изживях известен шок от това колко ниско са готови да паднат хората в името на смехотворни продажби и евтина популярност.

Много по-щастлива съм, откакто тези „книжни войни“ не ме занимават. Но неминуемо във фейсбук фийда ми току избухне някой актуален „литературен“ скандал.
Схемата в общи линии е една и съща – човекът Х скучае и решава да се заяде с човека У (когото мрази, защото има повече лайкове, продажби, награди или народна любов). Оформят се вражески лагери, които се впускат в кървав словесен двубой. Всеки е убеден, че е единствено прав и не желае дори да слуша какво имат да кажат другите. Размятат се криливи ризи и долни гащи, разменят се ехидни реплики и подигравки, изричат се тежки обвинения. Покрай всичко това изпълзяват и всякакви амбициозни писачи, които започват да отсъждат кой-крив, кой прав и да раздават компетентни разпореждания какво трябва да се направи с надеждата да попаднат под светлината на прожекторите.

В целия този жалък водевил нямаше да има нищо лошо, ако участниците в него не спираха да повтарят колко им пука за българската литература и как „нещо трябва да се направи“, за да я спасим.
Съжалявам, дами и господа, но отстрани не личи да Ви пука нито за читателите, нито за литературата. Това, което виждам, е една непрекъсната его-борба, едно надхващане кой е по-по-най и кой ще събере по-голяма глутница лаещи кучета. Средствата, с които се води тази борба, са махленски, развоят-предвидим. Като че ли така презряните „риалити шоута“ са с малко по-добър сценарий (там поне липсват претенции).

И докато всички се опитват да разделят и без това оскъдната баница, изведнъж ще вземе да се окаже , че на читателят му е писнало и е минал на безглутенова диета, изключваща български писатели. И то не защото всичките са „маскари“ или бездарници, а защото му е писнало от незряло поведение, ненужна драма и евтини рекламни манипулации.

Ако бях на мястото на онези, дето ги е грижа за българската литература, бих се занимавала по-малко с интриги и сеирджийство и повече с опити за по-добро писане, издаване и критично дискутиране. Тази работа няма как да стане без всеки да преглътне за малко егото си.

Но нали всички, на които им пука за българската литература, се готови да се борят за повече добри автори, повече издадени, преведени и продадени хубави книги и повече развълнувани читатели?
Или поне така твърдят.

Image: Charles Beeler

На кого му пука за литературата?

Бързо отслабване в три стъпки

strong-is-the-new-sexyЧувствате, че сте качили „някое и друго кило през зимата? Имате коремче? Притеснявате се дали летните дрехи ви стават?
Искате да отслабнете бързо, лесно и ефективно?

Ако отговорът на някои от тези въпроси е „да“, четете надолу за трите стъпки, които ще ви помогнат да свалите излишните килограми.

Тук е моментът да кажа, че за месец свалих 6 килограма и по 6 см от талията и ханша.

Ето как.

Стъпка 1: Feel the fear and do it anyway

Преди да се захвана с това адски много ме беше страх, че ще се проваля. Затова дори не исках да започна. Отлагах близо 6 месеца, докато един ден, след една подхвърлена глупава реплика, не ми причерня. Просто скочих, без да имам идея с какво се захващам и дали ще се справя.

Стъпка 2: If you can dream it, you can do it

„Всичко е в главата“ е адски досадно клише. Съжалявам, но и в случая с отслабването е вярно. Мисля, че голяма част от успеха ми се дължи на факта, че нито веднъж през този месец не си казах „Няма да се справя“.

Стъпка 3: Love yourself

Себеобичането е трудно. Отне ми доста време  да започна да го практикувам. Но с упорство и желание се получава.

„Всичко това е чудесно, но каква е връзката с килограмите?“ може би се питате…

Е, ако трябва да съм съвсем честна, малко ви подведох в заглавието 🙂

Лесно нема 😦 (sorry за което)

През тези 30 дни се изритах извън зоната си на комфорт. Предизвиках се да не ям сладко (а преди изяждах средно по 100 грама шоколад на ден) и да се движа. Нито съм гладувала, нито съм се счупвала от трениране.  Беше забавно: експеримент, на който се подложих, без да имам особени очаквания.

И „чудото“ се случи!

– килограми, сантиметри, схванатост и болки

+ кондиция, настроение, самочувствие, дициплина

Разбира се, че ме мързеше…обаче хубавото на мързела е, че е преодолим 🙂

Не е лесно, не е бързо. Но поне за мен си струваше да опитам.

 

Disclaimer:  Опитах се в този пост да синтезирам някакви мисли около това предизвикателство. Лазар не ми е плащал да го рекламирам, даже аз се наложи да му платя 🙂 Но като се замисля  – това са едни доста добре похарчени пари. 

Бързо отслабване в три стъпки

Време е да спукаме балона

Ego_BalloonЩе излъжа, ако кажа, че не ме е страх след случилото се в Париж миналия петък. Не, това вече не е смътна, далечна тревога от потенциално природно бедствие или епидемия. Този нов страх ми диша във врата: така се страхувах през 2008 г., когато не успях да ида на кино в Делхи и чух по телевизията, че бомби са избухнали на метри от мястото, където трябваше да бъда.  Това е ужасът на осъзнаването, че не си неуязвим и мантрата „Това  няма как да се случи на мен и близките ми“ е изгубила силата си. Най-парализиращото в този страх е, че  не можеш да я познаеш в тълпата. Не можеш да посочиш с пръст и да кажеш – „ето, този е „терорист“. На практика атентатор би могъл да бъде всеки.

Без да омаловажавам физическата заплаха, обаче, имам един по-голям страх и той е свързан със загубата на адекватни човешки реакции в подобна ситуация. Продължавам да чета и слушам безумни неща от  хора, чието мнение по принцип уважавам.  Обвинения,  присъди и сочене с пръст. И  тонове вербална агресия. Може би преувеличавам, но след всичко прочетено, пътят към загубата на човечност ми се струва доста по-кратък, отколкото си го представях, а крачката между вербалното и реалното насилие –  не толкова голяма.

Кошмарът в Париж  измъкна всички ни от зонaтa  на комфорт. Това е болезнено, но за съжаление неизбежно. Хубавото е, че имаме избор: да продължим да надуваме дигиталния си его-балон,  като непременно държим да наложим мнението си като единствено правилно.

Или да замълчим.

Струва ми се, че именно в тишина можем да намерим отговорите, които всички търсим в последните дни. И смелостта да запазим човешкото у себе си.

Друг начин за индивидуална борба с тероризма  не виждам.

Време е да спукаме балона

Четох порно

pornotoАко не бях харесала как пише Бояна Ламбер в блога си, едва ли щях да разбера за книгата й , още по-малко пък да си я купя и прочета. Но явно звездите, отговорни за това точните книги да попаднат в ръцете ни, са били благосклонни. Така се оказах притежателка на том от 368 страници с провокативното заглавие “Моето порно”.

Ако трябва да обобщя “какво е искал да каже авторът”, бих перифразирала култовата реплика от “Туин пийкс” – “Тази книга не е това, което е”. Тя не прилича на нищо, което съм чела досега и именно това ме заинтригува.

“Моето порно” е интересен експеримент – авторката публикува текстове, писани в блога й в продължение на 6 години. Книгата няма съдържание, нито бележки под линия и обяснения. Корицата й определено не е “модерна” и не “хващаща окото” . Колко тъпо – кой ще си купи нещо на хартия, щом вече го има безплатно в интернет? И с такава “грозна” корица – как книгата ще се отличи в морето от боза, която залива книжарниците? Доста смело и самоуверено от страна на неизвестната (поне за мен) авторка да мисли, че ще има успех. Continue reading „Четох порно“

Четох порно

Две хубави гърди

Project Breastfeeding Promo by Kalimana.com from Kalli Pavon on Vimeo.

В един идеален свят този пост би вървял със снимков материал на гърдите ми, които по всеобщо мнение не са никак лоши. 🙂
За голямо мое съжаление не разполагам със снимка, на която кърмя,  така че ще трябва да се задоволите с това видео за насърчаване на участието на бащите в кърменето. Sorry!

Значи – голи цици по билборди,телевизии, вестници, интернет, реклами и в заведенията може, ама кърмещи голи гърди не може? Жената като  сексуален обект, играчка, аксесоар – може да си покаже гърдите. Даже трябва. Когато обаче трябва да си нахрани детето – да се крие, щото „смущавала другите“.

В интерес на истината, аз също малко се смущавам като видя жена да кърми. Не заради друго, а защото се чувствам натрапник в един толкова интимен момент между майка и дете.  Но мисля, че отговорността да се справя с това смущение си е само и единствено моя – мога или да свикна с гледката, или просто да се отдръпна настрани. Continue reading „Две хубави гърди“

Две хубави гърди