big data

Реших да използвам силата на big data да си намеря филм за гледане. Свалих едно приложение, което на база на няколко рейтинга ти предлага филми, които може да ти харесат.
Цъкам си и си мисля: че работи – работи си. Както за музика, книги, продукти и хора, с които можеш да си допаднеш.
Да, ама усещането не е същото, като да питаш някого да ти препоръча филм.
Колкото и да е big, информацията няма как да ти даде онова усещане за тиха еуфория, когато нещо, препоръчано от приятел, ти хареса. И онази благодарност, която изпитваш към човек, посочил ти нещо вдъхновяващо. Тези уж нетрайни връзки с другия, който ти е разкрил частица от красотата на света, са всичко. Именно те съединяват живота ни в смислена история, правят го нещо повече от  просто каталог от изгледани филми, прочетени книги и изслушани парчета.

 

Advertisements
big data

накратко

Не ми идва да пиша дълго, но ей такива ми се въртят днес из главата:

  1. Много ми харесва идеята за работа в бар. Задължително такъв с хубава музика. В идеалния вариант – на плажа.  Пълно щастие.
  2. Музиката напоследък – красива и жестока. Леко болезнена, прясна рана на коляното, току-що хванала коричка.  Не можеш да се удържиш да не я разчовъркаш.
  3.  Винаги ми се допушва в някакво особено състояние. Цигарите заместват думите, а димът е странна форма на споделяне.
  4. Стигнах до трета част на „Гениалната приятелка“, но трябваше да спра. Твърде емоционално наситено.
накратко

Внимание, чупливо!

Един цитат от книгите на Брене Браун ми е останал в съзнанието:

Heartbreak is unavoidable unless you have decided not to love.

Всеки е сам в болката си. Но е хубаво, че можем да споделим това пространство с другия. За да извървим пътя си към едно не-толкова лъскаво, малко поочукано, но по-истинско аз.

А защо не и един към друг.

Внимание, чупливо!

ти си това, което разказваш на/за себе си

Ние сме това, което разказваме на/за себе си.

Трудностите, които срещаме, неминуемо променят посоката на повествованието. И като във видео-игра придобиваме нови магически сили и „животи“, с които да се справим в следващото, по-трудно ниво.

Понякога, обаче, се оказваме толкова привързани към историята си, че е трудно да задраскваме и изхвърляме ненужните части. Уж искаме да „отворим нова страница“ , но пустотата на новоотгърнатия бял лист ни плаши.

Но редакцията е пътят към по-добрата версия на историята ни.

Затова

„Edit your life frequently and ruthlessly. It’s your masterpiece after all.” (Nathan W. Morris)

 

 

ти си това, което разказваш на/за себе си

мечтая

Да си говорим за неща, които не разбирам напълно. Неща отвеяни, непрактични и ненужни за битовото оцеляване.

Да ме изритваш извън зоната ми на комфорт и да ме караш да се съмнявам в неща, които си мисля, че отдавна знам за себе си и за другите.

Да си подхвърляме реплики, като тенесисти, вглъбени в играта си – нито много добри, нито твърде непохватни. Просто да се забавляваме в обмяната на удари, които неусетно стават все по-точни.

Да се наслаждаваме на онази споделеност, която неангажиращия разговор за непрактични неща поражда между двама души.

Не познавам правилата на тениса, но сигурно играта приключва, когато прекрачиш в полето на противника.

Добре преценената дистанция елиминира риска от това да нараниш. Но колко дълго можеш да останеш в своето поле, без да поискаш да се при(с)ближиш?

 

 

мечтая

това е само игра

Понякога ставаш толкова циничен, че постоянното очакване някой да те разочарова, се превръща в част от теб.

Дебнеш го кога ще се издъни и рано или късно това се случва.

Смяташ, че изходът от играта ти е ясен, защото хората са толкова предвидими.

И все пак – това е игра. Има твърде много неизвестни, за да си струва да правиш големи залози.

Ако можеш да задържиш момента, в който заровете са във въздуха. Да ги оставиш да паднат без да очакваш определена комбинация.

Вече си спечелил.

 

това е само игра