На кого му пука за литературата?

stop-warДоскоро се вълнувах от българската литература. Участвах в групи, следях дискусии, коменитрах и страстно защитавах автори. Единственото, което си спечелих, бяха опънати нерви и прозвището „хейтър“. Неведнъж имах „щастието“ да видя как се прави „маркетинг“ на книга на български автор и изживях известен шок от това колко ниско са готови да паднат хората в името на смехотворни продажби и евтина популярност.

Много по-щастлива съм, откакто тези „книжни войни“ не ме занимават. Но неминуемо във фейсбук фийда ми току избухне някой актуален „литературен“ скандал.
Схемата в общи линии е една и съща – човекът Х скучае и решава да се заяде с човека У (когото мрази, защото има повече лайкове, продажби, награди или народна любов). Оформят се вражески лагери, които се впускат в кървав словесен двубой. Всеки е убеден, че е единствено прав и не желае дори да слуша какво имат да кажат другите. Размятат се криливи ризи и долни гащи, разменят се ехидни реплики и подигравки, изричат се тежки обвинения. Покрай всичко това изпълзяват и всякакви амбициозни писачи, които започват да отсъждат кой-крив, кой прав и да раздават компетентни разпореждания какво трябва да се направи с надеждата да попаднат под светлината на прожекторите.

В целия този жалък водевил нямаше да има нищо лошо, ако участниците в него не спираха да повтарят колко им пука за българската литература и как „нещо трябва да се направи“, за да я спасим.
Съжалявам, дами и господа, но отстрани не личи да Ви пука нито за читателите, нито за литературата. Това, което виждам, е една непрекъсната его-борба, едно надхващане кой е по-по-най и кой ще събере по-голяма глутница лаещи кучета. Средствата, с които се води тази борба, са махленски, развоят-предвидим. Като че ли така презряните „риалити шоута“ са с малко по-добър сценарий (там поне липсват претенции).

И докато всички се опитват да разделят и без това оскъдната баница, изведнъж ще вземе да се окаже , че на читателят му е писнало и е минал на безглутенова диета, изключваща български писатели. И то не защото всичките са „маскари“ или бездарници, а защото му е писнало от незряло поведение, ненужна драма и евтини рекламни манипулации.

Ако бях на мястото на онези, дето ги е грижа за българската литература, бих се занимавала по-малко с интриги и сеирджийство и повече с опити за по-добро писане, издаване и критично дискутиране. Тази работа няма как да стане без всеки да преглътне за малко егото си.

Но нали всички, на които им пука за българската литература, се готови да се борят за повече добри автори, повече издадени, преведени и продадени хубави книги и повече развълнувани читатели?
Или поне така твърдят.

Image: Charles Beeler

Advertisements
На кого му пука за литературата?

Дневник на една добра година

lotusУбедена съм, че времето има способността да се свива и разтяга според нашите възприятия.
Годината като че ли мина страшно бързо, но имаше моменти, в които минутите забавяха ход и сякаш съществувах в друго измерение. Това, струва ми се, е естественото агрегатно състояние на щастието – мимолетно и неуловимо, но оставащо в нас.

2015 беше за мен година на израстването, 12 месеца, в които научих много за себе си.

Както всяка промяна, и тази не беше особено комфортна. Страхувах се. Задавах си въпроси. Водих битки със себе си с променлив успех. Учих се да прощавам. Разделих се с някои илюзии.

Загубих приятели, защото разбрах, че ми е по-важно да остана вярна на себе си.

Разбрах, че любов не се печели. И че когато дойде не винаги сме готови за нея и това е малко страшно.

Благодарна съм на хората, които ми бяха огледало –  караха ме да си задавам въпроси и да подлагам на съмнение нещата, които мислех, че знам за себе си.

Благодарна съм на тези, които ме приеха в домовете си без да ме познават и на другите, които ми станаха семейство без много шум и сякаш това е най-естественото нещо на света.

Изминалата година имаше от всичко: драма, сълзи и притеснения но и обич, смях, пътувания, танци, прекрасни разговори и безценни мълчания.

И ако щастието се корени в това да разбереш и обикнеш себе си, мисля, че 2015 беше за мен добра година. Има още много работа, но точно това е най-хубавото.

Да влезе новата 2016-та, моля 🙂

Дневник на една добра година

Тук, там, у дома

doorПреди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Continue reading „Тук, там, у дома“

Тук, там, у дома

Berlin, I love you

This slideshow requires JavaScript.

Не знам точно кога и как човек се влюбва в градове. Само знам, че съм влюбена в Берлин.

Всичко започна преди две години, когато една приятелка ми разказа, “колко чудесен е този град, каква атмосфера, как е хубаво да караш колело покрай реката”. Не след дълго вече бяхме в самолета, настроени за приключения. За съжаление Берлин ни посрещна повече от хладно. Всъщност, попари ентусиазма ни с леден априлски вятър. Беше хубаво, но твърде далеч от мечтата. Тогава си казах – трябва да ида през лятото, когато е топло. И ето – тази година резервирах билет за края на юни.

Точно преди да тръгна прогнозата обаче беше повече от мрачна – дъжд в 4 от 5-те дни. Примирих се, че тая любов ще е несподелена и сложих в куфара дъждобран и гумени кецове. Оказа се, че не съм подготвена за задушните и влажни дни, които ме очакваха, но все пак с Берлин затоплихме доста отношенията 🙂 Continue reading „Berlin, I love you“

Berlin, I love you

червено

Есента се завърна от лятна ваканция, още със слънце в очите и вятър под полата, и се захвана за работа като за последно. Само за ден два боядиса всичко в червено, оранжево и жълто. Най-много обичаше червеното всъщност. „Червеното е цветът на живота“, мислеше си тя.
Изгревът е червен
червена е кръвта
червена е била и ябълката на греха.
Червени са обувките на момичето, което всяка сутрин трополи по калдъръмената уличка надолу към пристанището
червена е панделката в косите на момиченцето, което живее на улица „Боровинкова“ 9
червен е сокът от малини по пръстите на баба
и доматите дето зреят на двора.
Червена е шамията на старата циганка, дето обикаля градския площад и гледа на ръка
червено е виното и бълбука весело, докато кръчмарят го налива
червен е и носът на градския пияница, който по обед дреме на сянка под липите
червено е онова седмаче, дето се роди вчера на обущаря
и огънят в пещта на ковача – и той е червен
и железата, които излизат от огнената паст горят в алено.
Червена китка беше затъкнала зад ухо чернооката хубавица, по която и млади, и стари въздишат
ето я и стринката от третия етаж – излезе да изтърси трохите от една червена покривка.
Разбира се, най-хубаво червен е цветът на малкия старомоден мотопед, с който пощальонът разнася писмата рано сутрин, преди да се е събудил градът.
А бузите на червендалестата лелка, дето работи в хлебарницата – как можах да ги забравя? Тя винаги е цялата обрашнена, бяла…само бузите й розовеят.
Едно момченце си изпусна захарното петле докато тичаше да настигне сладоледаджията. Сега петлето лежи в прахта – лъскаво и кърваво-червено, събрало лъчите на следобедното слънце.
Червен е залезът, дето толкова влюбени се събират да гледат на кея
понякога, когато има вятър, луната също е бледо-червена.
С червена кърпа забърсва потта от челото си носачът, който току що е качил пианото на старата госпожа Петрова, дето има червени мушката на балкона и често сяда в сладкарница „Роза“ и разговаря с ъс старата си приятелка госпожа Ефросинова.
Госпожа Ефросинова винаги има червена кърпичка, втъкната в ревера на сакото си – не за друго, ами защото е в тон с червената й коса. Дори съпругът й понякога слага червена вратовръзка, но само когато иска да е мил с нея или просто да я помоли да му приготви реване за закуска в неделя.
Като говорим за червено, няма как да пропуснем лицето на месаря Тотю, който много се вълнува от политика и футбол. Колчем местният отбор се случи да играе някой незначителен мач, Тотю захвърля омазаната си престилка и сяда да гледа. А когато се случи да има голово положение, наш Тотю се хвърля с устремен рев към кутията на телевизора и аха да влезе в нея. А лицето му червенее ли червенее.
При все това, хич не разбирам защо наричат есента „мъртъв сезон“.

 

червено

Танцът

Любов, тъга, желание, радост, смърт.

Съставките са силно концентрирани.

От химичната реакция между партньорите зависи дали коктейлът ще е страстен и възбуждащ сетивата или нежен и галещ небцето.

Тя е мила и деликатна. С пастелни тонове и меки очертания.

Той е плах, леко непохватен…усмихва се неловко и не знае къде да дене ръцете си.

С първите звуци на песента и двамата се вливат в едно. Танцът е формата. Те са съдържанието.

За броени минути ще са митично същество – с четири крака,две глави и едно сърце. Независимо че той е твърде висок, а тя – леко закръглена. Те ще са красотата.

Ще се носят без да стъпват по пода, олекнали и свободни от всички мисли.

Тя ще се довери сляпо. Той ще поведе смело.

И ще бъдат…

само те

само тук

само сега.

100 % живи.

Танцът