тъмната страна

That place… is strong with the dark side of the Force. A domain of evil it is. In you must go.
What’s in there?
Only what you take with you.

Оказва се толкова трудно да приемеш тъмната страна. Но без да признаем вината, страха, неадекватността и срама като част от себе си, няма как да победим демоните си.

 

Реклами
тъмната страна

просто защото

Продадохме апартамента на баба ми.  Детството ми придобива все по-неясни очертания.

Разбрах, че понякога можеш да нараниш някого, колкото и да го обичаш. И няма никакво значение, че си го сторил неволно. Злото си остава зло.

Книгите на Брене Браун ми харесаха. Не са преведени на български сигурно защото никой „истински българин“ няма да си купи книга за уязвимостта. Или пък защото хората по принцип не обичат такива теми като вина и срам.

Може би ще пиша повече. Макар че,  „words are very unneccessary, they can only do harm.“

 

 

 

просто защото

На кого му пука за литературата?

stop-warДоскоро се вълнувах от българската литература. Участвах в групи, следях дискусии, коменитрах и страстно защитавах автори. Единственото, което си спечелих, бяха опънати нерви и прозвището „хейтър“. Неведнъж имах „щастието“ да видя как се прави „маркетинг“ на книга на български автор и изживях известен шок от това колко ниско са готови да паднат хората в името на смехотворни продажби и евтина популярност.

Много по-щастлива съм, откакто тези „книжни войни“ не ме занимават. Но неминуемо във фейсбук фийда ми току избухне някой актуален „литературен“ скандал.
Схемата в общи линии е една и съща – човекът Х скучае и решава да се заяде с човека У (когото мрази, защото има повече лайкове, продажби, награди или народна любов). Оформят се вражески лагери, които се впускат в кървав словесен двубой. Всеки е убеден, че е единствено прав и не желае дори да слуша какво имат да кажат другите. Размятат се криливи ризи и долни гащи, разменят се ехидни реплики и подигравки, изричат се тежки обвинения. Покрай всичко това изпълзяват и всякакви амбициозни писачи, които започват да отсъждат кой-крив, кой прав и да раздават компетентни разпореждания какво трябва да се направи с надеждата да попаднат под светлината на прожекторите.

В целия този жалък водевил нямаше да има нищо лошо, ако участниците в него не спираха да повтарят колко им пука за българската литература и как „нещо трябва да се направи“, за да я спасим.
Съжалявам, дами и господа, но отстрани не личи да Ви пука нито за читателите, нито за литературата. Това, което виждам, е една непрекъсната его-борба, едно надхващане кой е по-по-най и кой ще събере по-голяма глутница лаещи кучета. Средствата, с които се води тази борба, са махленски, развоят-предвидим. Като че ли така презряните „риалити шоута“ са с малко по-добър сценарий (там поне липсват претенции).

И докато всички се опитват да разделят и без това оскъдната баница, изведнъж ще вземе да се окаже , че на читателят му е писнало и е минал на безглутенова диета, изключваща български писатели. И то не защото всичките са „маскари“ или бездарници, а защото му е писнало от незряло поведение, ненужна драма и евтини рекламни манипулации.

Ако бях на мястото на онези, дето ги е грижа за българската литература, бих се занимавала по-малко с интриги и сеирджийство и повече с опити за по-добро писане, издаване и критично дискутиране. Тази работа няма как да стане без всеки да преглътне за малко егото си.

Но нали всички, на които им пука за българската литература, се готови да се борят за повече добри автори, повече издадени, преведени и продадени хубави книги и повече развълнувани читатели?
Или поне така твърдят.

Image: Charles Beeler

На кого му пука за литературата?

Дневник на една добра година

lotusУбедена съм, че времето има способността да се свива и разтяга според нашите възприятия.
Годината като че ли мина страшно бързо, но имаше моменти, в които минутите забавяха ход и сякаш съществувах в друго измерение. Това, струва ми се, е естественото агрегатно състояние на щастието – мимолетно и неуловимо, но оставащо в нас.

2015 беше за мен година на израстването, 12 месеца, в които научих много за себе си.

Както всяка промяна, и тази не беше особено комфортна. Страхувах се. Задавах си въпроси. Водих битки със себе си с променлив успех. Учих се да прощавам. Разделих се с някои илюзии.

Загубих приятели, защото разбрах, че ми е по-важно да остана вярна на себе си.

Разбрах, че любов не се печели. И че когато дойде не винаги сме готови за нея и това е малко страшно.

Благодарна съм на хората, които ми бяха огледало –  караха ме да си задавам въпроси и да подлагам на съмнение нещата, които мислех, че знам за себе си.

Благодарна съм на тези, които ме приеха в домовете си без да ме познават и на другите, които ми станаха семейство без много шум и сякаш това е най-естественото нещо на света.

Изминалата година имаше от всичко: драма, сълзи и притеснения но и обич, смях, пътувания, танци, прекрасни разговори и безценни мълчания.

И ако щастието се корени в това да разбереш и обикнеш себе си, мисля, че 2015 беше за мен добра година. Има още много работа, но точно това е най-хубавото.

Да влезе новата 2016-та, моля 🙂

Дневник на една добра година

Тук, там, у дома

doorПреди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Има още

Тук, там, у дома

Berlin, I love you

За презентацията е нужен JavaScript.

Не знам точно кога и как човек се влюбва в градове. Само знам, че съм влюбена в Берлин.

Всичко започна преди две години, когато една приятелка ми разказа, “колко чудесен е този град, каква атмосфера, как е хубаво да караш колело покрай реката”. Не след дълго вече бяхме в самолета, настроени за приключения. За съжаление Берлин ни посрещна повече от хладно. Всъщност, попари ентусиазма ни с леден априлски вятър. Беше хубаво, но твърде далеч от мечтата. Тогава си казах – трябва да ида през лятото, когато е топло. И ето – тази година резервирах билет за края на юни.

Точно преди да тръгна прогнозата обаче беше повече от мрачна – дъжд в 4 от 5-те дни. Примирих се, че тая любов ще е несподелена и сложих в куфара дъждобран и гумени кецове. Оказа се, че не съм подготвена за задушните и влажни дни, които ме очакваха, но все пак с Берлин затоплихме доста отношенията 🙂 Има още

Berlin, I love you