Тук, там, у дома

doorПреди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Има още

Тук, там, у дома

Berlin, I love you

За презентацията е нужен JavaScript.

Не знам точно кога и как човек се влюбва в градове. Само знам, че съм влюбена в Берлин.

Всичко започна преди две години, когато една приятелка ми разказа, “колко чудесен е този град, каква атмосфера, как е хубаво да караш колело покрай реката”. Не след дълго вече бяхме в самолета, настроени за приключения. За съжаление Берлин ни посрещна повече от хладно. Всъщност, попари ентусиазма ни с леден априлски вятър. Беше хубаво, но твърде далеч от мечтата. Тогава си казах – трябва да ида през лятото, когато е топло. И ето – тази година резервирах билет за края на юни.

Точно преди да тръгна прогнозата обаче беше повече от мрачна – дъжд в 4 от 5-те дни. Примирих се, че тая любов ще е несподелена и сложих в куфара дъждобран и гумени кецове. Оказа се, че не съм подготвена за задушните и влажни дни, които ме очакваха, но все пак с Берлин затоплихме доста отношенията 🙂 Има още

Berlin, I love you

червено

Есента се завърна от лятна ваканция, още със слънце в очите и вятър под полата, и се захвана за работа като за последно. Само за ден два боядиса всичко в червено, оранжево и жълто. Най-много обичаше червеното всъщност. „Червеното е цветът на живота“, мислеше си тя.
Изгревът е червен
червена е кръвта
червена е била и ябълката на греха.
Червени са обувките на момичето, което всяка сутрин трополи по калдъръмената уличка надолу към пристанището
червена е панделката в косите на момиченцето, което живее на улица „Боровинкова“ 9
червен е сокът от малини по пръстите на баба
и доматите дето зреят на двора.
Червена е шамията на старата циганка, дето обикаля градския площад и гледа на ръка
червено е виното и бълбука весело, докато кръчмарят го налива
червен е и носът на градския пияница, който по обед дреме на сянка под липите
червено е онова седмаче, дето се роди вчера на обущаря
и огънят в пещта на ковача – и той е червен
и железата, които излизат от огнената паст горят в алено.
Червена китка беше затъкнала зад ухо чернооката хубавица, по която и млади, и стари въздишат
ето я и стринката от третия етаж – излезе да изтърси трохите от една червена покривка.
Разбира се, най-хубаво червен е цветът на малкия старомоден мотопед, с който пощальонът разнася писмата рано сутрин, преди да се е събудил градът.
А бузите на червендалестата лелка, дето работи в хлебарницата – как можах да ги забравя? Тя винаги е цялата обрашнена, бяла…само бузите й розовеят.
Едно момченце си изпусна захарното петле докато тичаше да настигне сладоледаджията. Сега петлето лежи в прахта – лъскаво и кърваво-червено, събрало лъчите на следобедното слънце.
Червен е залезът, дето толкова влюбени се събират да гледат на кея
понякога, когато има вятър, луната също е бледо-червена.
С червена кърпа забърсва потта от челото си носачът, който току що е качил пианото на старата госпожа Петрова, дето има червени мушката на балкона и често сяда в сладкарница „Роза“ и разговаря с ъс старата си приятелка госпожа Ефросинова.
Госпожа Ефросинова винаги има червена кърпичка, втъкната в ревера на сакото си – не за друго, ами защото е в тон с червената й коса. Дори съпругът й понякога слага червена вратовръзка, но само когато иска да е мил с нея или просто да я помоли да му приготви реване за закуска в неделя.
Като говорим за червено, няма как да пропуснем лицето на месаря Тотю, който много се вълнува от политика и футбол. Колчем местният отбор се случи да играе някой незначителен мач, Тотю захвърля омазаната си престилка и сяда да гледа. А когато се случи да има голово положение, наш Тотю се хвърля с устремен рев към кутията на телевизора и аха да влезе в нея. А лицето му червенее ли червенее.
При все това, хич не разбирам защо наричат есента „мъртъв сезон“.

 

червено