Преди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Има още →

Неясно защо, четенето на Георги Господинов винаги ме провокира към писане. На път за Барселона, на летището във Виена се почувствах изключително щастлива от избора си на книга („Балади и разпади“ ). Чудесна компания за това пътуване, мисля си. И пиша:

Музика

от колички за багаж

от куфари

от стъпки.

От бебешки провиквания 

Гукане

Разменени поздрави

Марш на стюардеси

Набързо телефонни думи

 

„Passengers please proceed…“

„Auf Wiedersehen“

„Hola“

„Побързай“ 

…и нещо си там на китайски.

 

Мълчание и взиране

в лаптоп

смартфон

таблет

или пък (!) книга.

Звукът от напрягането на очния нерв.

 

Животите ни се разминават на Терминал 4.

Говорим на един език –

Вавилонски.

Мълчим на различни.

„Невидимите кризи“ е последната книга на Господинов, която прочетох за един благосклонно слънчев мартенски следобед.      Чудесна терапия.