В страната на шоколада

Не знаех как да го кръстя този пост…но бидейки choco-wholic името си дойде само.

Като тръгвах за Белгия, всички се надпреварваха да ме съветват „непременно да опитам бирата, мидите, картофките и гофретите“. И шоколада разбира се. Е, да кажем че мидите и бирата ги попропуснах, пробвах „най-хубавите“ картофи в цял Брюксел (които си бяха просто пържени картофи :)). Но да започнем от начало…

Прогнозата за времето, естествено беше дъжд. Дъжд и пак дъжд. Като добавим и режещия вятър…не беше мечтаното време за разходки, но това хич не попречи на любопитството да надделее.  Още с пристигането ми обясниха, че Брюксел е малък град, в който ще се ориентирам много лесно. И аз тръгнах, въоръжена с една карта…да се ориентирам. Някои се ориентират по карти, други питат за посоката. При мен това, което се оказа че работи се нарича интуиция. Позамотах се из уличките, минах по някакви странни маршрути и все пак успях да видя най-важните забележителности.

По пътя попаднах на чаровни улички и местенца…

Тъй като не обичам особено музеите, се ограничих единствено с Musee des Instruments de Musique . Там може да се чуят музикални инструменти от цял свят (включително български гайди, гъдулки и кавали) – слагаш едни слушалки и докато минаваш край съответната витрина – засвирва точния инструмент 🙂

Много симпатични бяха уличките около Galerie Royale de St Hubert ( прототип на      днешните молове) – тесни и претъпкани с много ресторантчета с най-разнообразна кухня. И разбира се, по един PR (викач), който подканва на всички езици да опитате „оригиналните рецепти“ 🙂

Отидох също и до Атомиума. Построен е през 1958 за световното изложение и наскоро обновен, използват го за различни изложби. А интерора е очарователно ретро…напомня на космически кораб като от първите серии на Стар Трек 🙂

Ходенето ми до Брюж си беше приключение…първо се качих на грешен влак, после не можахме да се разберем много добре със служителите на гарата (с моя лош френски и несъществуващ фламандски и техния слаб английски ;)). Как да е, добрах се някак…

Брюж е като град излязал от някоя приказка. С много малки улички, кокетни къщи и живописни канали. Открих дори магазинче за плюшени мечоци, което се казваше Bear Necessities. Too cute 🙂 Както понякога се случва, фотоапаратът ми отказа да ми съдейства…затова имам само няколко снимки. На тях може би си личи, колко мрачно и дъждовно беше времето…

За сметка на лошото време пък направих грешката да вляза в една chocolaterie и да си купя home-made murshmelows с вкус на кафе…Мммм 🙂

В заключение – мисля, че лошото време кара белгийците да прибягват до excessive consumption на шоколад. Което никак не е лошо понякога, нали? 🙂

В страната на шоколада

Absolut Vienna

vienna

Виена бе красива и студена.

Сива и мокра и все пак – толкова красива, че дори режещия вятър и неспирния дъжд не можаха да ни откажат да и се любуваме.

Виенчани, за щастие, са ужасно любезни – с тяхна помощ успяхме да се намерим след като неведнъж се загубихме.

Всичко е толкова спокойно, любезно и възпитано, че на третия ден започнах да се чувствам странно.

Хубавки са онези малки, непретенциозни виенски кафенета, където местните са се настанили като у дома си и играят табла. И можеш да хапнеш истински топъл ябълков щрудел.

Absolut Vienna

густо

Пловдив е очарователен.

Стръмни цветни улички ме карат да се чувствам у дома си.

Котките лениво се изтягат на калдъръма и носят усещане за безвремие.

Най-сетне успях да ида на Hand Made Day 🙂

Вечерта Камен Донев буквално си съдра панталонаот танци и скачане в Античния. И разбира се успя да направи от този дефект – ефект 😉

Нощна разходка, Chambao с мента в „Найлона“, църковни камбани и нецърковен хор от кучета и котки за „Лека нощ“.

В неделя…бавно събуждане на това прекрасно място.

После бране на череши и суетене край масата с домашно правени катми в Костиево.

Много вдъхновителен уикенд. И съм влюбена в Пловдив 🙂

густо

Гергьовденска разходка от Хисар до Копривщица

Тези дни най-сетне ми се отдаде възможност да ида на планина и да се порадвам на зеленина и чист въздух. Що се отнася до планинарството съм си направо новобранец – като се изключи едно екскурзионно в Пирин преди десетина години. Та…записах се за екскурзия с „лек маршрут“ в Средна Гора – от Хисар през връх Богдан до Копривщица.

Хисар ми се видя приятно градче, пълно със спа-хотели (които си обещахме да посетим при сгоден случай) и хубави градинки, които по това време на годината са изпъстрени с Великденчета, глухарчета и разни други неизвестни за мен цветя. Преди да отпътуваме, похапнахме в ресторант „Национал“ , където освен че има прекрасна градина, готвят доста вкусно 🙂

Събра се групата – петнайсетина души – някои опитни туристи, някои (като нас) леко „пишман-туристи“ и потеглихме. Първа спирка – комплексът „Бяло Камъне“ близо до Старосел.

byalokamune

„Бяло Камъне“ е бивш пионерски лагер на разположен на много живописно място в полите на Средна Гора, доста приятно обновен, с открит басейн,ресторант и приятни бунгала. Препоръчвам 🙂

На другата сутрин ни отведоха да видим тракийската гробница в Старосел, а от там започна изкачването към хижа „Фенера“ (бивша х. „Орел“) на около 1450 м. Голямо пъхтене падна през гората с тежките раници ( моята естествено се оказа най-голяма ;)) – но гледката си струваше.  В подножието на връх „Козя грамада“ се натъкнахме на още едни останки на тракийско светилище.

tracian

В късния следобед пристигнахме в хижата. Малко беше студенко – отопляваше се само на водна риза чрез една печка на дърва. Бойлерът също беше на дърва и по едно време, като забравихме да го напалим, се оказа че някой се изкъпа със студена вода ;). Като цяло обаче хижарят и жена му ни посрещнаха с чай и готвена храна – бяха се доста постарали – имаше свинско с картофи, зелена салата. Дори ни приготвиха вечеря и закуска за следващия ден, тъй като на другата хижа хижарят не готвел . Имаше и бира, която ни дойде добре след изкачването 😉

На следващата сутрин след като похапнахме сладко пържени филийки, тръгнахме да покоряваме връх „Фенера“ (1481 м.) който се намира непосредствено до хижата. Наклонът си го биваше, а гледката бе прекрасна:

fenera

По пътя за следващия връх – „Алексица“ (1517м.) се натъкнахме на истинска колония от калинки. Гъмжеше от тях направо! 🙂

ladybugs

Следобедът ни беше посветен на преход до хижа „Средногорец“. Малко преди да стигнем се отбихме в хижа „Чивира“ която е собственост на „ВМЗ“-Сопот и е с леко затихващи функции. Жената, която се грижеше за хижата, като ни видя се засуети. Питаме я – „Чай имате ли“, а тя – вдига рамене „Ми нямам, за кого да правя чай като нямам заявки“. Желязна пазарна логика на това леко тъжно соц-място. Накрая обаче явно и стана съвестно на хижарката и измъкна отнякъде една тенджера с чай „от нейния“ да ни почерпи. Мило беше 🙂 Ето и гледката:

chivira

Хижа „Средногорец“ се оказа „по-луксозна“ от „Фенера“, по-топличка и уютна, а хижарят, въпреки че изглеждаше леко намусен, се нави да ми направи кафе, с което моментално ме спечели 🙂

Последния ден на прехода трябваше да изпъплим от хижата ( 1470м) до връх Богдан (1604м) затова станахме раничко. Беше студено, ветровито по голите стърнища, затова макар и нагоре, крачихме доста бързо. Облаците се бяха свъсили над нас. Същински лунен пейзаж.

moon

Тъкмо набрахме скорост и аз очаквах вече че ще започнем голямото изкачване на вр. Богдан, когато…всъщност се оказа, че вече сме на връх Богдан. Той е един такъв мъничък хълм, обрасъл с дървета, който щях да подмина, ако другите не бяха спрели 😉 Затова пък, там горе тъкмо свършваше зимата, имаше едно парче неразтопен сняг и много цъфнали лилави минзухари.

bogdan

После започнахме слизане към Копривщица, покрай изгорялата хижа „Богдан“. Кофти тръпка да видиш разруха на такова красиво място сред гората.

bogdanhut

Пътят до Копривщица беше край реката ( в която аз, в опит за летене, естествено нагазих и с двата крака и направих веселото на цялата група;)) . Минахме покрай стада с малки шарени агънца…дано са били пощадени за Гергьовден. Лавнаха ни овчарски кучета. И зелено, зелено…същинска Швейцария.

За щастие дъждът ни пощади и плисна чак когато стигнахме в Копривщица и хапвахме юнашки в механа „Под старата круша“ (която, според един познат била централна местна забележителност 😉 ). Като си представих как ще се пътува навръх Гергьовден, проявих здрав разум и не останах да пренощувам в градчето. Ще го гледаме друг път…

А като се прибирам у дома- що да видя? Липата под прозореца ми разлистила! Честит Гергьовден на всички !

Гергьовденска разходка от Хисар до Копривщица

Да се завърнеш…

След почти 365 дни в Индия, 7 часа в претъпкан самолет и 6 часа престой на летището във Виена отново съм на родна земя.
Очаквах София да се е променила доста повече за една година…но като гледам си е почти същото. Само тук там някой друг нов магазин или заведение.
Но иначе е сиво и зимно едно такова. И хората почти никак не се усмихват 😦 Изглеждат угрижени…
И тротоарите са разбити и кални.
Но им се радвам…на хората и тротоарите…и се усмихвам на себе си 🙂
Преоткривам местата които обичам. Търся нови, в които да се влюбя (утре е наред една чайна…)
Абе…кой каквото ще да казва…хубаво е у дома 🙂

Да се завърнеш…

На плаж през октомври…

 

pondy

…снимчица от брега на Индийския океан правена преди седмица…

Най -сетне имам време да напиша за пътуването до Пондичери (или просто Понди) – курортно градче близо до Ченай (Мадрас) и бивша френска колония.

Летях за пръв път вътрешен полет в Индия – Делхи-Бангалор. Летището в Бангалор, което беше открито преди един-два месеца, е толкова хубаво и просторно че ако не знаеш че си в Индия спокойно можеш да си помислиш че си кацнал в някой европейски град 🙂

Бангалор ме посрещна с проливен дъжд и задръстване (известен е с ужасния си трафик) но и с много зеленина. Като рай ми се видя след сивия и прашен Гургаон. Нямах обаче особено време за разглеждане – потеглихме почти веднага за Понди!

По пътя валя толкова много дъжд, че се простих с идеята да видя плаж. Слава Богу обаче – на другия ден слънцето се усмихна и се възцари едно прекрасно временце – не много жегаво…

Първата спирка по пътя ни беше Auroville – експериментално градче-комуна, създадено през 60-те от Шри Аробиндо и неговата духовна спътница – Майката. Много спокойно, зелено и красиво място.

auroville1…а това не е златно яйце а Matrimandir (храм на Майката) 

В центъра на красив парк се разполага Матримандир – футуристичен храм, в който за съжаление пускат само малцина. Молитвените зали приличат повече на стаи в космически кораб…а централната зала е изцяло бяла, осветявана от един единствен лъч слънчева светлина, пречупен през кристална сфера поставена в центъра.  За съжаление не можах да видя това с очите си и предавам по разговори на очевидци…

В Ауровил имаше също и кокетна малка кафетерия (отново френското влияние) със столчета от ковано желязо и вкусна, свежа храна. А да – и магазинчета, където се продават нещата произведени в комуната. Красиви дрехи, бижута, детски играчки, разни малки джиджавки за дома, неща от hand-made хартия. Направо Рай:) 

След Ауровил се запътихме да търсим хотел за нощуване…обаче се оказа че или всичко е пълно, или не работят (представете си рецепция в хотел да не работи в неделя – това само в Индия го има 😉 ) А и плажът не го биваше…Затова се закотвихме в една бирария и се утешихме със солидно количество бира (все пак 80% от компанията бяха бразилци – редно е:))

На сутринта – кратка разходка по тихите (!) и почти пусти (!!) улички на Понди, които носят френски имена – Rue de…, Avenue… Очарователно! После се запътихме към Махабалипурам и се закотвихме на един хубав частен плаж…Единствената гаранция в Индия да бъдем оставени на мира от продавачите на всичко, които ни следват неотлъчно по петите. И единствения шанс за момичетата да носим бикини без да съберем тумба от 50 любопитни местни младежи 😉

Океанът беше прекрасен, плажът -пуст. Слънцето – усмихнато 🙂 Хамаци. Бира. Хубави хора.

И така…докато се стъмни…

На плаж през октомври…