Въпрос на приоритети

Днес беше сменен министърът на правосъдието – появи се една дама с доста селско излъчване – Миглена Тачева.

Не искам да съм предубедена, обаче още в самото начало тази жена ме настройва против себе си.

В интервю в емисията на БТВ в 19 часа днес, жената побърза да се изфука, че вече се срещнала с главния прокурор за да движи въпроса с медиците в Либия.

Excuse me, ама аз ли съм глупава, или това преоретизиране е мааалко странно? Нима медиците са най-важния проблем на българската правосъдна система? Всичко друго върви по мед и масло, нали…

Само на мен ли ми се струва, че тази извратена история и далавера с медиците започна да взима застрашително големи размери.  Колеги от БТВ , моля ви, недейте прекалява. Вече втори ден във вечерните ви емисии се говори почти само и единствено за МЕДИЦИТЕ В ЛИБИЯ (

Въпрос на приоритети

Сефте в Парламента

Днес за сефте влязох в Парламента.  Впечатленията )

Слава Богу – нямах проблем и не ме спряха защото бях със сандали (една колежка ме уплаши, че няма да ме пуснат). Взеха ми диктофона на входа.

Озовах се в стая номер 11, стаята на ПГ на ОДС, където лежерно бе изпънал крайници Петър Стоянов. Малко ми стана странно, че моя домакин не ме покани дори да идем в кафето, но после разбрах защо, когато той изведнъж каза – извинете, трябва да ида да гласувам. Та …както си говорехме – в следващия момент той се изказваше на трибуната против промените в правителството. Кой ли го чу…

Двама от ОДС депутатите се забавляваха да коментират как някакъв объркал и гласувал „против“ вместо „за“, защото преди това бил изпил една мастика. Мда, така се коват законите у нас… А когато не работеха активно, депутатите се забавляваха с решаване на буквени ребуси в нета.

Човекът с който си говорих ми се стори свестен. Но на излизане от сградата жегата и истината ме блъснаха със страшна сила. Осъзнах, че всъщност тези хора са толкова далеч от реалния свят, че дори да имат добри намерения те работят и мислят със съвсем други понятия. Нямат никаква идея какво би могло да е отражението на техните действия върху обикновения човек. А това е страшно…

Сефте в Парламента

Дотук добре…What next?

Цялата история с блогърите и МВР ме накара да се замисля колко е хубаво, че все пак в тази абсурдна държава има хора, които са способни да погледнат малко извън собствената си паничка и да се обединят около една идея и кауза.

Хубаво е, че ги има, защото това е тъй нареченото ни гражданско общество. Надявам се са много повече от хората, които са в списъка с реакциите на тази грозна проява на полицейщина.

Само че какво следва? Отговор или някакво официално становище от страна на Министерство на вътрешните работи липсва, не вярвам и да се получи. Всички ще си мълчат като бити задници най-малкото по три причини: първо – според мен за тях случилото се е няк’ва дреболия, а тия блогъри ще млъкнат скоро кат видят, че вече никой не им обръща внимание; второ – защото според мен случилото се илюстрира колко неграмотно са се отнесли органите на реда в случая – а никой не се кефи да си признае колко е глупав, нали ; трето – лято е бе хора, следователно на въпросните господа повече от всякога не им се занимава със сложни интелектуални дейности, включващи участието на повече от 3 от и без това оскъдните им мозъчни клетки.

Та…седя си и си мисля – какво ще произлезе от цялата тази работа. Дали ще е “всяко чудо за три дни” както изрази опасение един колега? Или ще се промени все пак нещо? Когато говорих с един колега за протестите за Странджа той каза “Знаеш ли, за пръв път тези протести може да успеят да спасят парка…”  И ние, надявам се, ще успеем да спасим личната си свобода и желание да имаме мнение тук и сега в България.

Дотук добре…What next?

To blog or not to blog…

Всъщност, въпреки, че блогвайки автоматично се причислявам към “черните влечуги”, както колегата с красно име Зюмбюлев нарича блогъри и форумисти мисля че може да съм спокойна, че поне полицията няма да ме подгони.

Ми дааа, в блога ми не пише нито за Странджа, думата протест дори не се среща, няма и намек към опити за подстрекателство към разни нарушаващи обществения ред неща.

И не, това не е така, защото аз не подкрепям протестиращите. Напротив – искрено им се възхищавам и смятам, че именно тези хора са част от малкото останали не-лумпенизирани граждани на нашата мила родина. И не пиша за Странджа не защото ме е страх. Просто не изпитвам желание да пиша за това.

Не изпитвам желание, тъй като в цялата тази работа има нещо ужасно изкривено, грозно и тъжно. Не стига че в Абсурдистан престъпниците си управляват страната, въртят си далаверите и са недосегаеми…ами и в момента в който мислещите, активни хора, които искат да остане нещо от България решат да проявят позиция – се почват циганиите.

Каква ти позиция, какво ти гражданско общество – това не е на мода в България, отскорошна членка на ЕС и бързоразвиваща се икономика в началото на 21ви век.

Знам че да бъдат следени блоговете и привиквани за обяснения пишешещите си е соц-практика. Но не изключвам да продължава да се случва.

Това, в което искрено вярвам и се надявам, обаче, е че тези мислещите хора са достатъчно силни и смели и няма да спрат да отстояват позицията си!

When there is a will, there is a way.

Then…Keep walking )

To blog or not to blog…

Докога?

За пореден път си зададох този въпрос днес, когато в пицария „Мания“ (заведение, което по принцип уважавам заради добрата кухня и приемливите цени) близо до Съдебната палата един сервитьор направи всичко възможно да ни развали празника.

Първо – развика се,че имали само „еди каква си бира“

Второ – направи гримаса за това че съединихме две маси, след като очевидно нямаше как да се поберем на една

Трето – правеше се на ударен и ни подминаваше като бърз влак проста гара, докато същевременно яко се подмазваше на някакви „изпаднали гермаци“ от съседната маса.

Последно – опита се да ни мине със сметката. Ама не беше познал – трудно е да прекараш счетоводител и одитор със сметката.

Та…зачудих се аз – докога ще трябва да търпим това отношение в ресторанти и в таксита?И какво е удачното поведение в случая – да се усмихваме и да си мълчим, не искайки да създаваме излишни неприятности или да вдигнем шумен скандал?

Как да научим тези хора да си вършат работата ако не с желание и любов, поне с любезна усмивка? Как да обясня на един таксиметров шофьор,че не желая да слушам как „се е дигнал от майната си за да ме откара тука за един километър, мааамустара не можеш ли да се прибереш сама в 23.30 от централна до сточна гара“.

Очевидно мога. Направих го вчера. Прибрах си се пеша, вместо да ползвам услугите на любезните „ОК супер (хаха) транс“

Мога да ползвам и други таксиметрови фирми и да ходя в други ресторанти, обаче това дали променя цялостната ситуация – в България сме научени да си се снишаме и да си мълчим, не умеем да се оплачем както трябва, на онези, събрали смелост да надигнат глас се гледа с лошо око.

Докога?