At last…

Ако си мислите, че българската бюрокрация е кофти, това е защото нямате понятие от индийската.

Трябваше да чакам повече от месец за едногодишна работна виза за тази китна страна. Е, слава Богу, най-сетне се сдобих със заветния документ!

Оказа се, че ме проучват обстойно и документите ми се прехвърлят от едно ведомство в друго. Естествено, никой не ми казваше в какъв срок мога да разчитам на отговор…

През този месец осъзнах, че хората се настройват за отсъствието ти и дори все още да си тук…в съзнанието на другите си вече там. Странно усещане.

Реклами
At last…

И аз да си кажа…за 7те албума

Бидох натопена от лицето Мицева да споделям седем любими албума. Разбира се, нали съм вейхайвей, закъснях порядъчно с отговорите, надявам се да ми е простено.

Малко ми беше трудно да избера само толкоз, но все пак ще посоча едни от любимите. След което прехвърлям топката на Цвети, Ал(екс)чо и Инженера. Моля съответните лица да следват правилата, а именно: Има още

И аз да си кажа…за 7те албума

Снежни неволи

 

След вчерашния ден съвсем започнах да вярвам в магии и заклинания. Не знам дали под влияние на “Бонбонени обувки”, която допрочетох вчера,но като си отворих окото (наполовина, все пак беше едва 7.30 🙂 ) и видях снега навън, си помислих “Днес не искам никъде да ходя”. Е, магията подейства…оказа се че да се добера до София е най-трудното нещо на света. Има още

Снежни неволи

The end ;)

Днес си беше един много хубав последен работен ден…

Не защото си написах и двата текста…не и заради коледната премия дори и поради факта, че работодателят ми просперира (да е жив и здрав).

Днес имаше много усмихнати и празнично настроени хора. Дъщеричката на една колежка, която е на десет, но е много бойно момиче и е решила че иска да се занимава с египтология. Толкова смелост и решителност в един малък човек. Има още

The end ;)

Мъъъъъързеливо :)

Нали знаете онази песен

„Има дни, има дни

във които не върви“.

Е, моят аранжимент е:

„Има дни, има дни

във които ни мързи„.

Да, та днес е именно един от онези дни. Станах (към обяд, поради опустошителните ефекти на коледното ни парти 😉 )

Сняг!И то много! Натрупал е, казах си „и това ако не е поредното коледно вълшебство“…

Хапнах малко топла пилешка супа и се залепих за компютъра с идеята да си напиша текста. Но не би…Току се поразсеях – тук с разказите за епичната „Среща на блогърите“, там със снимки или нещо друго.

Прекарах известно време в чудене дали да ходя или не на едно парти, на коетобях поканена. Но мисълта че трябва да изляза в този бррр студ ме накара да се завия до ушите в одеалото 🙂

И да, седя си тук. Текстът ми писан-недописан. За утре сто неща…а от моя страна само един голям мързел и желание да се свия на кълбо и да помъъъъркам 🙂

Мъъъъъързеливо :)

Петъчна мрън-сесия…

Мъглата просто ме задушава. Събуждам се сутрин и не виждам нищичко, дори покрива на отсрещната къща не виждам!Е как да искам да стана от топлото легло тогава?
Тази мъгла ме е стиснала за гърлото с лепкавите си пръсти. И е едно такова призрачно-нереално…движат се наоколо някакви сенки, не хора…шумовете са приглушени…дишането – трудно. Вечер като се прибирам имам чувството че съм някъде из Лондон и всеки момент ще видя Изкормвача или ще чуя зловещото звънене на Биг Бен. И се оглеждам …Бррр…

Мда…нещо тази седмица никак не ми е до писане. Много емоции, доста работа, промени разни 🙂 И ми е едно такова анти-социално и мрънкащо. Твърде много хора и твърде малко спункове.Чудя се дали да ходя на среща на блогърите. Звучи интересно…ще изчакам да ми мине (ако ми мине) антисоциалното настроение 😉

А засега, за да се отърва от гадната мъгла, ще си стегна раничката и ще се прибера за малко в Търноваграда, къдет са надявам да няма мъглъ

Петъчна мрън-сесия…

В някой друг живот

След като си легнах в 5 и станах срам ме е да кажа кога, днес се очертава като леко мързелив ден, макар че – работа – с лопата да я ринеш.

Пуснах си Putumayo French Cafe , гледам колко е сиво навън, само кубетата на Невски се открояват. Мисля си за започването отначало. За отиването на друго място. Вече два пъти го правих, и явно има някаква зависимост – през няколко години просто се случва. Подгонва ме онзи северния вятър…

Не съм много на ти с поезията, обаче си бях взела две-три стихосбирки от вкъщи и днес се зачетох в ето това:

Небето стана изведнъж

като от сив метал излято

и плиска есенният дъжд

там, дето вчера беше лято.

 

А синьото, до вчера фон

за слънчевите ни тераси, 

сега е черен рев и стон

на многотонни водни маси. 

Идването на зимата край морето винаги е толкова тъжно. Спомням си дните с режещ вятър, когато исках да ида да видя морето, но беше толкова невъзможно студено…Беше толкова преди, все едно в някой друг живот. Къде ли ще съм след 3 години, спомняйки си лъщящите от дъжда есенни покриви и смръщеното небе на София?  Не знам.

Сега просто ще ида да си направя чай, а после на кино.

В някой друг живот