Нали знаете онази песен

„Има дни, има дни

във които не върви“.

Е, моят аранжимент е:

„Има дни, има дни

във които ни мързи„.

Да, та днес е именно един от онези дни. Станах (към обяд, поради опустошителните ефекти на коледното ни парти 😉 )

Сняг!И то много! Натрупал е, казах си „и това ако не е поредното коледно вълшебство“…

Хапнах малко топла пилешка супа и се залепих за компютъра с идеята да си напиша текста. Но не би…Току се поразсеях – тук с разказите за епичната „Среща на блогърите“, там със снимки или нещо друго.

Прекарах известно време в чудене дали да ходя или не на едно парти, на коетобях поканена. Но мисълта че трябва да изляза в този бррр студ ме накара да се завия до ушите в одеалото 🙂

И да, седя си тук. Текстът ми писан-недописан. За утре сто неща…а от моя страна само един голям мързел и желание да се свия на кълбо и да помъъъъркам 🙂

Мъглата просто ме задушава. Събуждам се сутрин и не виждам нищичко, дори покрива на отсрещната къща не виждам!Е как да искам да стана от топлото легло тогава?
Тази мъгла ме е стиснала за гърлото с лепкавите си пръсти. И е едно такова призрачно-нереално…движат се наоколо някакви сенки, не хора…шумовете са приглушени…дишането – трудно. Вечер като се прибирам имам чувството че съм някъде из Лондон и всеки момент ще видя Изкормвача или ще чуя зловещото звънене на Биг Бен. И се оглеждам …Бррр…

Мда…нещо тази седмица никак не ми е до писане. Много емоции, доста работа, промени разни 🙂 И ми е едно такова анти-социално и мрънкащо. Твърде много хора и твърде малко спункове.Чудя се дали да ходя на среща на блогърите. Звучи интересно…ще изчакам да ми мине (ако ми мине) антисоциалното настроение 😉

А засега, за да се отърва от гадната мъгла, ще си стегна раничката и ще се прибера за малко в Търноваграда, къдет са надявам да няма мъглъ…

След като си легнах в 5 и станах срам ме е да кажа кога, днес се очертава като леко мързелив ден, макар че – работа – с лопата да я ринеш.

Пуснах си Putumayo French Cafe , гледам колко е сиво навън, само кубетата на Невски се открояват. Мисля си за започването отначало. За отиването на друго място. Вече два пъти го правих, и явно има някаква зависимост – през няколко години просто се случва. Подгонва ме онзи северния вятър…

Не съм много на ти с поезията, обаче си бях взела две-три стихосбирки от вкъщи и днес се зачетох в ето това:

Небето стана изведнъж

като от сив метал излято

и плиска есенният дъжд

там, дето вчера беше лято.

 

А синьото, до вчера фон

за слънчевите ни тераси, 

сега е черен рев и стон

на многотонни водни маси. 

Идването на зимата край морето винаги е толкова тъжно. Спомням си дните с режещ вятър, когато исках да ида да видя морето, но беше толкова невъзможно студено…Беше толкова преди, все едно в някой друг живот. Къде ли ще съм след 3 години, спомняйки си лъщящите от дъжда есенни покриви и смръщеното небе на София?  Не знам.

Сега просто ще ида да си направя чай, а после на кино.

Кратък диалог за причините и следствията на един дъждовен ден:

[12.24.01] М каза: исках да се разходя с една приятелка днес, ама нъц…

[12.24.15]  pippi каза: що нъц?
[12:24:24] М каза: вали

[12:24:53]  pippi каза: е и?
[12:26:10] М каза: ….не мога да се разхождам из дъжда..
[12:26:23]  pippi каза: що
[12:26:40] М каза: щото е мокро 🙂
[12:26:52]  pippi каза: голяма прична
[12:26:58]  pippi каза: няма що
[12:27:02] М каза: не, не е голяма
[12:27:06] М каза: но е мокра!!!