Мокри оправдания

Кратък диалог за причините и следствията на един дъждовен ден:

[12.24.01] М каза: исках да се разходя с една приятелка днес, ама нъц…

[12.24.15]  pippi каза: що нъц?
[12:24:24] М каза: вали

[12:24:53]  pippi каза: е и?
[12:26:10] М каза: ….не мога да се разхождам из дъжда..
[12:26:23]  pippi каза: що
[12:26:40] М каза: щото е мокро 🙂
[12:26:52]  pippi каза: голяма прична
[12:26:58]  pippi каза: няма що
[12:27:02] М каза: не, не е голяма
[12:27:06] М каза: но е мокра!!!

Мокри оправдания

Градски сняг

Днес съм малко ядосана на снега. Защото той, в комбинация с няколко други (здравословни) фактора ми поречи да ида да садя дръвчета. Много му се ядосах. Ще рече човек, че само чакаше да стане събота, за да завали. Ей тъй на – напук.

За да запазим добрите си отношения, реших че трябва да го представя в малко по-романтична и носталгична светлина. Ето го – градския сняг, видян през очите на Атанас Далчев. Честит да ни е 🙂

СНЯГ

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .


Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

Градски сняг

Неделно-дъждовно

Седя си, гледам колко е мрачно и сиво навън и просто няма как да не пост-на един стих от любимия ми Атанас Далчев. И чакам с нетърпение Неделната поезия с Йлойшъс…

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.


Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.


Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълват цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

Неделно-дъждовно

Есен…дойде на пръсти

Вчера си вървях по „Васил Левски“, беше мрачно, съботно и влажно. И докато си гледах върховете на обувките, които се местеха по паважа, усетих, че всъщност тя дойде.

Есента. Пак успя да се промъкне на пръсти и без да я усетя. Сякаш преди дни танцувахме горещо фламенко с Chambao и после припявахме на Бебел в летния театър на Варна. Като че ли вчера се разхождах по красивите улички на Краков и пиех най-пухкавото капучино. А беше юни…

Сега си е направо октомври. Несъмнено лятото беше много хубаво за мен – с много красива музика и усещания. Но и то свърши и сега е ред на есента.

Понякога тя е малко тъжна, с тези мокри дрехи, с които пристига. С листата, които падат. Със сериозните физиономии на хората, които вече се обличат в сиво и черно и си мислят за много-важните-неща, които трябва непременно да свършат днес. Лятното безгрижие си тръгва, хладните коктейли отстъпват място на топлата супа. В офиса все по-често се чува подсмърчане и кашляне. Въобще…човек направо може да се по-деп-ре-си-ра (особено ако е склонен към меланхолия) , мислейки си за слънчевите дни и горещите нощи на плажа.

Обаче…есента е и един много нежен сезон. Най-цветният от всички. Най -богатият на аромати и усещания. Минаваш покрай кварталния пазар и виждаш жълто, оранжево, червено, зелено, виолетово. Отиваш да пиеш с някого хубав чай (или мляко с какао или топъл шоколад) някъде на топло и си говорите безкрайно дълго за хубави неща. Седиш си вкъщи с някоя прекрасна книга, поглъщаш страниците докато навън дъждът вали като за последно. Изобщо толкова много хубави неща могат да се правят през есента…

Аз, например, си мечтая, за една дълга разходка в парка, където да се позаровя в шарените листа, да вдъхна есенния им аромат, да полежа и да погледам как небето става все по-сиво и оловно и тъкмо преди да завали да се скрия някъде на топло и сухо 🙂

Есен…дойде на пръсти

Чакалнята на живота

Тъкмо изгледах Fracture.

Във филма има един монолог, където се казва, че всички  винаги чакаме нещо.

Да свърши. Да започне. Да се случи. Да не се случи.

Чакаме напрегнато. Настръхнали. Чакаме със страх. Чакаме с надежда.

Всъщност от цялото това чакане не ни остава време да живеем тук и сега.

Тъкмо ни се случи нещо красиво. Неповторимо и мимолетно.

А ние вече си мислим как ще разкажем за това на приятелите си…

Но именно в тези мигове на случване се измъкваме от чакалнята на живота.

Нямате ли чувството, че тогава времето просто няма значение?

Чакалнята на живота

Когато времето е капризно като жена…

Та ту се усмихва, ту се мръщи, ту вали.

Да отскочиш до „Медитерани“  (на“Шишман“) и да пиеш топъл коктейл „Ментов бонбон“ (мента с горещ шоколад и сметана) докато слушаш как навън плющи дъжда.

И после да излезеш и да е спряло да вали.

Да е свежо и пусто и затова –  красиво.

Просто неповторимо съботно.

Когато времето е капризно като жена…

Цариградско – пешеходна зона ;)

Както Слави вече писа – Цариградско е много по-прекрасно когато по него не летят коли със 120 км/ч и няма километрични задръствания )

Днес имах щастието да се разходя и определно ми хареса.

Беше толкова тихо – все едно е неделя следобед в някакъв напълно опустял отпускарски град.

Беше горещо и миришеше на асфалт – никога не съм си мислела че може да ми харесва тази миризма )

Някакви хора си крачеха пеша просто – връщаха се от пазаруване или отиваха някъде по работа. Един младеж седеше с колелото си на края на Борисовата и чак не можеше да повярва, че това се случва )

После имах работа в Дирекция „Архитектура и градоустройство“ и случайно срещнах главния архитект – Диков и му подхвърлих идея да оставят „Цариградско“ пешеходна зона.

Той е навит човека, каза, че така щял да се реши проблема със задръстванията по „Орлов мост“.

Така че, може би тук е мястото и времето да издигна един лозУнг а именно:

Цариградско – пешеходна зона!

За един по-красив свят 🙂

Цариградско – пешеходна зона ;)