Знам че не съм писала от 100 години тук. Знам и че фактът, че нямам нито свободна минута на работа и интернет вкъщи не е извинение. Учудващо бързо обаче започнах да свиквам с живота офлайн…и да предпочитам в свободното си време да не пиша 🙂 Особено след като ме обвиниха, че последния ми мейл бил ‘твърде дълъг, а изреченията можело и да са по-лесносмилаеми ако са по-късички’. Нда…
И така, преместих се да живея в един истински индийски квартал. В стаичка с двойно легло, баня, тераска и малък кухненски бокс. Условията са почти спартански. Често спират тока, и тъй като няма бекъп (за разлика от затворения комплекс, в който живеех) понякога си се къпем на тъмно…или просто не доглеждаме филма, който сме започнали да зяпаме по телевизията:) Нощем около 1ч., после около 3 ч. имаме прекрасна серенада от около 30-тина (макар да звучат като над 100) мили улични псета, а сутрин се будим от нежните звуци, долитащи от съседния строеж.
Но, Индия е страната на духа, така че живущите тук стажанти сме над над тези неща 🙂 Освен това, на покрива на сградата е толкова хубаво – вечер често пийваме бира, бъбрим на хлад и гледаме звездите, а в късния неделен следобед покривът е идеалното място за мързелуване и трупане на тен с книжка в ръка 🙂
Всичката тази идилия е всред най-прекрасния прашен и мръсен квартал на Гургаон.Само на 50-тина метра от входа на нашия блок се е ширнало поле, изпъстрено с отпадъци от всякакъв вид и давност, преживящи свещени крави, изпосталели кученца и собственици на велорикши, дремещи в очакване на някой клиент. И, разбира се, неизбежните дюкянчета, където всред всичката мръсотия на света се приготвят какви ли не невероятни ястия, бръснарниците с гръмки имена, уличните търговци на плодове и сергиите с цър-пър мръвки с неизвестен и твърде съмнителен произход.
Както вече споделих – не бих могла да ви опиша какво е точно, защото няма как да усетите миризмата 🙂 Макар че…едва ли точно тази миризма ще ви допадне. Но и това е част от многоликата Индия. Нещо, което можете да си представите обаче, е невероятният брой мухи – толкоз много мухи не бях виждала досега в живота си, честно 🙂
Вчера решихме да идем до местното пазарче да си купим малко плодове и зеленчуци. Беше си истинско индийско изживяване. Блъсканица от мърляви мъже и глъчка. На сергиите, наредени направо по земята се продава всичко – папая, грозде, банани, лайм, портокал, кокосови орехи, дини, всякакъви зеленчуци, подправки (жалко че нямах фотоапарат да снимам сергията с подправките), дори дрехи и дребни вещи за бита. Колкото и да беше ужасяващо, имаше и полу-жива риба…А в съседство един брадат юначага най-невъзмутимо кълцаше месо върху не дотам хигиенично дървено трупче без изобщо да се смущава от факта че месото почти не се види от накацалите по него мухи.
И това пазарче се намира само на някакви си 500 метра от модерните бизнес-сгради на Гургаон, където всеки ден хиляди добре облечени индийци ходят на работа, нарамили смешните си lunch-boxes, пълни с даал (леща) и ориз.
Вече ме съветваха да се махна от това място (макар че се нанесох едва преди седмица) защото “лошите условия на живот ме карат подсъзнателно да чувствам носталгия по дома”. Честно казано, ако някой ми беше казал че ще живея тук – щях да му се изсмея. Изглежда обаче явно съм прихванала от индийския непукизъм. И си казвам – да поживея малко тук…пък да видим какво ще стане…:) Едно е сигурно -София вече ми се струва Рай под небето!

 

Напоследък съм изпаднала в почти пълно блог-затъмнение. Гледам дори,че Блог-кампът е минал и си викам „леле, кога дойде и кога мина“…Времето тече бързо…вече повече от 25 дни съм в Гургаон.

Почти нямам достъп до интернет извън работа, затова е разбираемо, че не чета и много блогове. Понякога това ми липсва – бях толкова свикнала да преглеждам Google reader. И да се информирам какво става наоколо от блоговете. Сега това се случва все по-рядко. Не знам дали е добро или лошо 🙂

Не пиша и толкова често тук…колкото очаквах. Не е защото няма какво. Някои хора ми казват, че мейлите които пиша не им били достатъчни, искали да разказвам още и още. Да, но Индия не може да се разкаже. Наистина…

Така че – аз ще продължавам да пиша…а вие елате да поживеете тук 🙂 Уверявам ви, че на втората седмица, ако още не сте си тръгнали, ще се чувствате като у дома си:)

Ако някой ви убеждава, че тук храната не е люта – не му вярвайте. За българския вкус дори “не-лютото” тук е доста подправено. Засега ми понася, ама да видим докога. Само дето всичко почти има един и същи вкус – или люти…или е абсолютно безвкусно;) Хубаво е, че на първия етаж на офис-сградата където е нашия офис, има много различни ресторанти – като се започне от McDonalds, Subway, мине се през Бариста кафе (подобно на “Коста”) , щандове за сладолед, китайска храна и се стигне до предлагащите индийски манджи щандове. Индийските ястия са предимно тип яхния – имат много сос за топене (обикновено лют), отделно се сервира и друг сос (например има нещо като таратор, само че по-гъсто с парчета зеленчуци в него). Има доста вегетариански ястия, както можете да се сетите, а от месото – предимно се хапва пилешко (като заговориха, че имало епитедмия на „птичи грип“ в един от щатите…голяма драма стана…).Всичко се топи с хлябове – наан или роти, които се пекат във вътрешността на глинени пещи и са много, много вкусни. Никой не се притеснява да хапва с ръце, а иначе май повече използват лъжици, не толкова вилици заради соса. Интересно е, че сервират салата от лук за обяд без никакви притеснения. Съвсем в реда на нещата е и да се оригнеш и никой не смята за нужно да се извинява след това…
Вече съм убедена, че тук наистина не се хранят особено здравословно – не само защото всичко е със сос, а и сервират огромни порции. Например – едно обедно меню, което е около 100 рупии (2.5 долара) включва поне 300 грама ориз, 150 пилешко/панир (сирене) със сос, два допълнителни соса и руло по избор, което е като средно голям дюнер. Доста обилно ядене, като се има предвид че заради подправките се засищаш твърде бързо. Въпреки това ми казаха че само в Гуджарат и още един от щатите има малко по-закръглени хора 😉

Що се отнася до напитките … искам да си изплача мъката, че кафето е ужасно. Бие твърде много на „3 в 1“ а неподсладеното кафе без мляко е като „негърска пот“ както би казала майка ми…Засега си купувам кафета от „Бариста“, където правят някакво капучино и лате близки до вкуса на който съм свикнала…Чайовете, които се пият ежедневно, също са скръбни – сладки до немай-къде. И с мляко. Един колега ми обясни, че всъщност това, което слагат в масово продавания чай е най-долнокачественият прах от чаените плантации.
Навсякъде по улиците има сергии с лимони примерно, където могат да ви изцедят сок (както се сещате не е особено хигиенично) или пък купчини кокосови орехи (сокът от кокос е ужасно блудкав и за моя изненада няма нищо общо с това, което у нас е познато като кокос).
Изобщо…вкусовете са доста различни…сигурно като се прибера всичко ще ми се струва безвкусно 😉

Ако си мислите, че българската бюрокрация е кофти, това е защото нямате понятие от индийската.

Трябваше да чакам повече от месец за едногодишна работна виза за тази китна страна. Е, слава Богу, най-сетне се сдобих със заветния документ!

Оказа се, че ме проучват обстойно и документите ми се прехвърлят от едно ведомство в друго. Естествено, никой не ми казваше в какъв срок мога да разчитам на отговор…

През този месец осъзнах, че хората се настройват за отсъствието ти и дори все още да си тук…в съзнанието на другите си вече там. Странно усещане.