Подаръците

Хубаво е да създаваш неща…

Една брошка

за хората, които обичаш…

ОгърлицаОще една брошка

със собствените си ръце 🙂


Реклами
Подаръците

На кино в мола…мне, мерси

Днес, както подобава за една неделя, решихме да идем с Асето на кино в Mall of Sofia.

При това на български филм – „Летете с Росинант“ .

Отиваме ние, взимаме си билети и сядаме в залата. Та като се почва – влизат някакви си хора с огромни (сигурно по половин кило) купи с пуканки и големи чаши кола. Ще рече човек, че са дошли да се намуат с пуканки и налочат с кола а не да гледат нещо (всъщност, съвсем не изключвам тези подбуди). Мда и като сядат и се почва едно бясно дъвчене и мляскане и бълбукане със сламки…ммм, прекрасно просто. Да живей културата! Добре че никой не си събу обувките да ги сложи на предната седалка.  Една жена, носеща пуканки пламенно обясни, че „никой не чисти между прожекциите, затва е толкоз мръсно“ , а аз си помислих – ми ако от 40 души влизащи в салона 35 млещят пуканки и чипс (пълен потрес, очаквам следващата оферта да е за панирани пилешки крилца), ти тряя си факир за да изчистиш всичките боклуци, които те теоретично (и съвсем реално) сътворяват.

Както и да е – едно хубаво нещо има в тези салони – като надуят долби-съраунда – не чуваш как целокупната зрителска маса премлясква.

Та – изгаснаха лампите. И като се почнаха едни трейлъри – горе-долу колкото половината филм траяха. Забавното беше, че рекламираха уж различни филми, а сцените и репликите се повтаряха едно към едно. Нещо като поп-фолк парчетата 😉

Филмът, о да…филмът. Толкоз много български звезди на едно място – Кръстьо Лафазанов, Татяна Лолова, Стефания Колева, Ицко Финци, Дидо Мачев и още и още. Зави ми се свят почти. Та – започна обещаващо – с веселяшки лафове и мили балкански картинки в стил Костурица. Това – до момента в който режисьорът не реши че трябва да вкара философски напъни за смисъла на живота и не издъни всичко с крайно абсурдния край а ла „България в Европейския съюз“. Честно, толкоз изкуствено му се получи, че все едно някой го беше поръчал този филм с пропагандна цел. Твърде жалко, защото докъм средата беше ок. А прословутата музика на Горан Брегович май беше по-скоро вариации на стари негови мотиви, отколкото нещо ново. Но пък циганския оркестър ми изпълни душата 😉

Та…ходенето в комерсиално кино да се гледа български филм…понякога е доста непредвидимо начинание …

На кино в мола…мне, мерси

IKEA

Брандът. Манията. Стилът.

Трепетното очакване на магазина в България (който ще бъде до Околовръстното срещу Бизнес парка, само не знам кога ще го отворят).

Днес се позабавлявах с малко реклами на IKEA. Определено си струват.

Тази е наистина много топла.

Има доста свеж хумор тук 🙂

А тази ми е любимата от серията Tidy up.  Както каза една позната „Нехуманно е“.

Направо убиец! 

Има и една с едно детенце и един вибратор от същата серия, ама си я намерете вие 😉

IKEA

Моно

Винаги съм смятала моно-спектакъла за едно от най-големите предизвикателства за един актьор. Тогава си проличава кой наистина е добър.

Сигурно усещането е много завладяващо. Изправяш се сам пред всички. Няма кой да ти подаде реплика или да те окуражи с намигване. Но пък от друга страна можеш да импровизираш безкрай, да общуваш с публиката, да режисираш действието без да се страхуваш че някой ще се вцепени от вмъкнатата импровизация.

До днес бях гледала моно-спектакли само на Мариус Куркински. Няма нужда да описвам колко е добър. Това всеки, който е гледал поне едно негово представление го знае.

Тази вечер бяхме на „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ в камерната зала на Народния. Беше удоволствие да гледаш Мариус Донкин как се смее и плаче, да се смееш и плачеш с него. Раздаде се човекът, не можех да откъсна очи…А и пиесата беше хубава, истинска и много човешка. Иска ми се след време да я гледам пак.

И още едно „моно“ много ми се гледа – „Възгледите на един учител за народното творчество“ на Камен Донев. Този човек е наистина талантлив и много съжалявам, че нямаше билети за представлението на 4-ти декември (а на 31-ви някак си не ми се ходи на театър). Дано го дават и януари.

Моно

Цвети и „Един спътник на 50“

Днес  Цвети откри дългоочакваната от мен изложба, посветена на любимите на всички през соц-а Трабанти. Беше скромно и уютно в „Чайната“, като очаквано дойдоха доста гости 🙂

Всички се вече се шегуват, че си е спечелила нов прякор – Трабанта. И май наистина мини-колата се е превърнала в голяма страст за нея в последните години.

Ето и две смешни истории за „Трабита“, които подочух по време на събирането:

Валял проливен дъжд. На някаква спирка без козирка се били събрали много хора и чакали да дойде автобуса, а той все не идвал и не идвал. По едно време пред спирката спира Трабант. Шофьорът смъква стъклото, ухилва се ехидно и се обръща към хората на спирката:

-Извинете, чували ли сте някой нов виц за Трабант?

Второто е истинска история.

Действието се развива в Цвикау (където е заводът на Трабант). Българин на гости на свой приятел. Гледа – голям сив панелен блок и до него още по-голям и сив панелен паркинг.  На паркинга само Трабанти – дестеки редици Трабанти. И един единствен „Ситроен“. Българинът изразил удивление пред тази умилителна картина.  А приятелят му германец уточнил:

-Не се чуди. Това е паркингът на работещите в завода на Трабант. А този „Ситроен“ е на директора на завода.

🙂

Такива работи…Можете да наминете да видите изложбата и да си купите албум със снимките за спомен. Аз лично вече си правя списък на кого да подарявам по-напред 🙂

Цвети и „Един спътник на 50“

Градски сняг

Днес съм малко ядосана на снега. Защото той, в комбинация с няколко други (здравословни) фактора ми поречи да ида да садя дръвчета. Много му се ядосах. Ще рече човек, че само чакаше да стане събота, за да завали. Ей тъй на – напук.

За да запазим добрите си отношения, реших че трябва да го представя в малко по-романтична и носталгична светлина. Ето го – градския сняг, видян през очите на Атанас Далчев. Честит да ни е 🙂

СНЯГ

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .


Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

Градски сняг