На гости на слоновете в Джайпур

Никога не съм си мислела,че ще ми се случи да видя слон от толкова облизо. Нито че ще яздя камила и ще храня маймуни 🙂
Но ето че ми се случи – и то само в един ден…

Джайпур е на около 250 км. от Делхи което го прави много удобен за еднодневни пътувания…особено ако знаеш че можеш да се повозиш на слон.

Най-напред спряхме в Amber Palace, в подножието на който се намираше същински слонски паркинг 🙂 Срещу скромната сума от 550 рупии (около $13) се качваш на кошница на гърба на слона и се извозваш догоре. Верно, малко клати, но пък гледката си струваше…а и да се разминаваш с други слонове, продавачи на всичко-каквото-се-сетите, поклонници, отиващи към храма и мотори – съвсем индийско преживяване. За съжаление към слоновете се отнасят доста зле…бият ги с пръчки, сигурно не ги хранят и твърде добре…а някои животни са прекомерно стари и въпреки това продължават да ги мъчат.

Иначе Amber Palace е наистина красиво място – като дворец от 1001 нощ – мрамор, релефи, огледални тавани, изящни рисунки по стените. Някога, когато е имало градини и фонтани е било наистина приказно…трябва само да си затвориш очите и си представяш…Но отвориш ли ги – виждаш сухите, изгорели от слънцето хълмове, пресушеното езеро и издъхващите от жегата бели куполи на крепостта…

За пръв път на това място усетих значението на вярата за индийците. Видях тълпите от хора, дошли откъде ли не, търпеливо чакащи реда си за да влязат в храма. Видях и някои от онези вярващи, дали обет да изминат пътя до храма, измервайки го с дължината на собственото си тяло. Съсредоточени, те лягат по корем, протягат ръце, бележат си докъде стигат, после стават, стъпват на белязаното, пак лягат…съвсем без да се притесняват от мръсотията. Всъщност, в Индия никой не се притеснява за нищо защото нещата са оставени в ръцете на боговете.

А що се отнася за камилите, които яздихме в Джайпур – камилата е най-ужасно неудобното за яздене животно. Беше твърде високо, не можех да го контролирам и едва успявах да се задържа на седлото. За сметка на това така се забавлявах – не спрях да се смея през цялото време, докато камилата подскачаше в лек тръс посред едно от натоварените пътища на града, а покрай мен фучаха коли, камиони, мотоциклети и рикши. Incredible India!

По пътя за вкъщи се опитахме да се сприятелим с едни маймуни, обаче те изобщо не се поблазниха от бананите, които им бяхме донесли, и най-безцеремонно се изнизаха в гората. Затова пък ни се случи нещо неочаквано – шофьорът на таксито ни реши да ни заведе в своето село.
И седяхме под огромното звездно небе, говорехме на развален хинди-английски с любезните стопани и отпувахме от сладкия чай с прясно издоено биволско мляко, който ни поднесоха. Беше толкова просто, топло и истинско 🙂

Реклами
На гости на слоновете в Джайпур

Кама Сутра уикенд ;)

 

Както предполага заглавието, ще ви разкажа накратко за пътуването си до Каджурахо – градът изестен с храмовете, по чиито стени има скулптури пресъздаващи пози от Кама Сутра.

 

Храмовете са построени преди около хилядолетие от династията на Чанделите и никой не знае защо е избран точно Каджурахо – мястото не се отличава с нищо особено, освен с ужасната си суша (местните ни казаха че от 3 години не е капвала и капка дъжд). Така или иначе, от всичките храмове, запазени са около 25, които доста си приличат и са наистина изумителни с изящната си архитектура.

 

До Каджурахо пътувахме първо с влак до Джанси, после с джип по едно тясно шосе, където всяко разминаване с огромните ТАТА камиони ни вдигаше адреналина. Тук никой не спира разбира се, та сърцето ми слизаше в петите докато се носехме с бясна скорост срещу някой камион или автобус.

 

Както и да е – стигнахме и веднага се метнахме на другия джип, който тряваше да ни разведе из местния природен резерват на сафари. Обещаха ни да видим тигри и крокодили…та ние се скъсахме да се оглеждаме…но очевидно тигрите си бяха взели почивен ден, та видяхме само екзотични птици и маймуни. Крокодилите уж се появиха, ама ги видяхме само да се подават от реката и бяхме доста разочаровани 😦

Впоследствие разбрах че това с тигрите било само рекламен трик на всички резервати да ти вземат паричките – естествено индийците са много добри в това.

 

Останалата част от съботата и неделята посветихме на обиколка по храмовете…Ако сте тръгнали да посещавате Каджурахо, да знаете, че към 9 вече става ужасно напечено…С други думи – който иска да разглежда храмове трябва да прави жертви и да стане раничко – около 6 примерно 🙂

По стените на храмовете освен известните Кама Сутра пози има и много изображения на богове, певци, танцьори и животни – изобщо – целия свят на тогавашните хора. За да не съм голословна – вижте снимки тук.

Каждурахо не предлага кой знае какви други забележителности освен храмовете, та си разнообразихме малко престоя с разходка с велосипеди. Аз бях особено “очарователна” картинка, като се има предвид, че съм се качвала точно 3 пъти преди това на колело ;)Едва не утрепах една невинна минувачка…

Единственото кофти нещо в цялото приключение беше, че постоянно около нас се влачеше опашка от местни ергени или нахални продавачи на сувенири. Сдобих се с 13 – 14 годишен  ухажор, който след като се осведоми дали имам гадже и колко  деца съм родила започна да ме увещава да му намеря приятелка в Европа, защото той много си падал по европейките 🙂 А продавачите бяха непреклонни – просто ни набутваха в ръцете най-разни Кама Сутра сувенири – карти за игра (въпреки че на всички обясних, че не играя карти), ключодържатели в характерни пози с мърдащи се елементи и прочия безценни дарове.   

Като се изключи сушата и нахалните като конски мухи продавачи, обаче, мястото е тихо и спокойно и човек може да си изкара няколко дни в блажен мързел в някой от хотелите, които предлагат прохладни сумрачни стаи, вкусна храна в roof-top ресторантчета и аюроведически масаж на съвсем достъпни цени 🙂

Кама Сутра уикенд ;)

Happy Holi :)

Holi

На 22-ри март в Индия отбелязват Холи. Празникът се празнува предимно в Северна Индия и отбелязва както можете да се досетите настъпването на пролетта.

И тъй, на Холи индийците имат обичай да се посипват с разноцветни прахове и да се пръскат с вода. Ето защо на този ден навсякъде можеш да си купиш цял арсенал от оръжия – водни пушки, цветни прахове,спрейове, пяна…

Ние заедно с другите стажанти решихме да празнуваме в една ферма в околностите на Делхи. Разбира се, се приготвихме според наставленията на индийските ни приятели – облякохме стари дрехи, които можем да изхвърлим веднага след празника. И се омазахме целите лица, коси и ръце с кокосово масло докато не лъснахме като истински пехливани 🙂 Тъкмо си мислехме как ще се забавляваме на партито, когато хазаите ни устроиха засада и ни омазаха с всякакви бои още преди да се осъзнаем какво става 🙂

Бях почти на път да се откажа да празнувам, но геройски се запътих към таксито. На улицата пред нашия блок станахме свидетели на друга характерна за Холи лудост – тумби момчета, които обикалят по улиците и направо разкъсват дрехите на минувачите (затова и празникът не е много препоръчителен за сами жени).

Партито, на което отидохме се оказа доста яко. Беше в една вила с огромен двор и басейн:) Имаше DJ, напитки и храна (разбира се индийска). И като цяло имаше доста повече чужденци, отколкото индийци 🙂 Всеки новодошъл с чисти дрешки биваше моментално омазан с всички цветове на дъгата. И впоследствие хвърлен в басейна…Накрая водата придоби такъв неописуем цвят и още по неописуем химически състав…че не е за приказка 🙂

Към края на деня сервираха „банг“ – смесица от местната напитка „ласи“ (нещо като айран) и марихуана. Както можете да се досетите ефектът беше мигновен и сума ти народ се изпоизсипа в басейна 😉 Аз се ограничих само да пробвам и слава Богу, защото иначе нямаше да мога да се прибера…

За щастие успях доста лесно да измия цветовете от лицето си, защото трудно щях да понеса да се появя със зелено лице в понеделник 🙂 Не мисля че ще празнувам Холи отново по този начин, ама преживяването си е неповтроимо.Със сигурност си струва поне веднъж човек да поиграе с цветовете! Happy Holi 🙂

Happy Holi :)

Home bitter-sweet home

Знам че не съм писала от 100 години тук. Знам и че фактът, че нямам нито свободна минута на работа и интернет вкъщи не е извинение. Учудващо бързо обаче започнах да свиквам с живота офлайн…и да предпочитам в свободното си време да не пиша 🙂 Особено след като ме обвиниха, че последния ми мейл бил ‘твърде дълъг, а изреченията можело и да са по-лесносмилаеми ако са по-късички’. Нда…
И така, преместих се да живея в един истински индийски квартал. В стаичка с двойно легло, баня, тераска и малък кухненски бокс. Условията са почти спартански. Често спират тока, и тъй като няма бекъп (за разлика от затворения комплекс, в който живеех) понякога си се къпем на тъмно…или просто не доглеждаме филма, който сме започнали да зяпаме по телевизията:) Нощем около 1ч., после около 3 ч. имаме прекрасна серенада от около 30-тина (макар да звучат като над 100) мили улични псета, а сутрин се будим от нежните звуци, долитащи от съседния строеж.
Но, Индия е страната на духа, така че живущите тук стажанти сме над над тези неща 🙂 Освен това, на покрива на сградата е толкова хубаво – вечер често пийваме бира, бъбрим на хлад и гледаме звездите, а в късния неделен следобед покривът е идеалното място за мързелуване и трупане на тен с книжка в ръка 🙂
Всичката тази идилия е всред най-прекрасния прашен и мръсен квартал на Гургаон.Само на 50-тина метра от входа на нашия блок се е ширнало поле, изпъстрено с отпадъци от всякакъв вид и давност, преживящи свещени крави, изпосталели кученца и собственици на велорикши, дремещи в очакване на някой клиент. И, разбира се, неизбежните дюкянчета, където всред всичката мръсотия на света се приготвят какви ли не невероятни ястия, бръснарниците с гръмки имена, уличните търговци на плодове и сергиите с цър-пър мръвки с неизвестен и твърде съмнителен произход.
Както вече споделих – не бих могла да ви опиша какво е точно, защото няма как да усетите миризмата 🙂 Макар че…едва ли точно тази миризма ще ви допадне. Но и това е част от многоликата Индия. Нещо, което можете да си представите обаче, е невероятният брой мухи – толкоз много мухи не бях виждала досега в живота си, честно 🙂
Вчера решихме да идем до местното пазарче да си купим малко плодове и зеленчуци. Беше си истинско индийско изживяване. Блъсканица от мърляви мъже и глъчка. На сергиите, наредени направо по земята се продава всичко – папая, грозде, банани, лайм, портокал, кокосови орехи, дини, всякакъви зеленчуци, подправки (жалко че нямах фотоапарат да снимам сергията с подправките), дори дрехи и дребни вещи за бита. Колкото и да беше ужасяващо, имаше и полу-жива риба…А в съседство един брадат юначага най-невъзмутимо кълцаше месо върху не дотам хигиенично дървено трупче без изобщо да се смущава от факта че месото почти не се види от накацалите по него мухи.
И това пазарче се намира само на някакви си 500 метра от модерните бизнес-сгради на Гургаон, където всеки ден хиляди добре облечени индийци ходят на работа, нарамили смешните си lunch-boxes, пълни с даал (леща) и ориз.
Вече ме съветваха да се махна от това място (макар че се нанесох едва преди седмица) защото “лошите условия на живот ме карат подсъзнателно да чувствам носталгия по дома”. Честно казано, ако някой ми беше казал че ще живея тук – щях да му се изсмея. Изглежда обаче явно съм прихванала от индийския непукизъм. И си казвам – да поживея малко тук…пък да видим какво ще стане…:) Едно е сигурно -София вече ми се струва Рай под небето!

Home bitter-sweet home

Пътуване до Венеция на Изтока

гледката от ресторанта 

Гледката от ресторанта на Panorama guest house 

Този уикенд за пръв път откакто съм тук пътувах извън Делхи. Заедно с още трима стажанти избрахме близкия (само на някакви си 700 км) град Удайпур, който е наричан „ Венеция на Изтока”, заради езерото „Пичола”.
Аз бях доста притеснена в началото, защото бяха ми разправяли какви ли не ужасни истории за индийските влакове – че има огромни плъхове, хлебарки и купчини боклуци. Противно на очакванията ми, обаче, влакът се оказа доста приличен – само с една идея по-мръсен от нашенските. Имахме места в спалния вагон, така че дори успяхме да поспим, независимо, че през цялото време наоколо щъкаха разни търговци и ни предлагаха чай, копфи, томато шуп (tomato soup) и бред-котлет (хляб с нещо като картофено кюфте) 🙂 с невероятно произношение…

улици

 Улиците на Удайпур 

Удайпур се оказа много приятно градче с тесни улички. Сравнително спокойно и тихо и с едва 300 000 жители 🙂 А, да – и със зеленина – нещо доста рядко срещано в прашния и застроен Гургаон. Има още

Пътуване до Венеция на Изтока

Viva la Bollywood ;)

Едно от първите неща, които ми направиха впечатление като дойдох тук бяха телевизионните програми. В къщата където живея временно, домакинът (едно момче на не-повече от двайсетина години) постоянно зяпа телевизия. Забавно е, защото дори когато спи продължава да превклюва каналите, а те обикновено са с много силен звук. Но разбира се, на него не му прави впечатление – тук хората са свикнали на шума по-улиците (и как иначе като клаксона е единствения начин да се разбере кой има предимство) и не признават лично пространство. Така че…все се налага да напомням…да понамали децибелите 😉
Няколко основни наблюдения за телевизионните канали:

• Всики музикални канали предават индийска музика. MTV, VH1 са само с хинди-хитове. И ако си мислите, че във видео-клиповете девойките са забулени, жестоко се лъжете. Нашата „Планета ТВ” дори ми се струва пуританска на фона на тези канали 😉 Всички се кълчат, облечени във възможно най-кичозни одежди и на възможно най-странни места (например – в на фона на снимка на Швейцарските Алпи 😉 ) Има още

Viva la Bollywood ;)

Люто

Ако някой ви убеждава, че тук храната не е люта – не му вярвайте. За българския вкус дори “не-лютото” тук е доста подправено. Засега ми понася, ама да видим докога. Само дето всичко почти има един и същи вкус – или люти…или е абсолютно безвкусно;) Хубаво е, че на първия етаж на офис-сградата където е нашия офис, има много различни ресторанти – като се започне от McDonalds, Subway, мине се през Бариста кафе (подобно на “Коста”) , щандове за сладолед, китайска храна и се стигне до предлагащите индийски манджи щандове. Индийските ястия са предимно тип яхния – имат много сос за топене (обикновено лют), отделно се сервира и друг сос (например има нещо като таратор, само че по-гъсто с парчета зеленчуци в него). Има доста вегетариански ястия, както можете да се сетите, а от месото – предимно се хапва пилешко (като заговориха, че имало епитедмия на „птичи грип“ в един от щатите…голяма драма стана…).Всичко се топи с хлябове – наан или роти, които се пекат във вътрешността на глинени пещи и са много, много вкусни. Никой не се притеснява да хапва с ръце, а иначе май повече използват лъжици, не толкова вилици заради соса. Интересно е, че сервират салата от лук за обяд без никакви притеснения. Съвсем в реда на нещата е и да се оригнеш и никой не смята за нужно да се извинява след това…
Вече съм убедена, че тук наистина не се хранят особено здравословно – не само защото всичко е със сос, а и сервират огромни порции. Например – едно обедно меню, което е около 100 рупии (2.5 долара) включва поне 300 грама ориз, 150 пилешко/панир (сирене) със сос, два допълнителни соса и руло по избор, което е като средно голям дюнер. Доста обилно ядене, като се има предвид че заради подправките се засищаш твърде бързо. Въпреки това ми казаха че само в Гуджарат и още един от щатите има малко по-закръглени хора 😉

Що се отнася до напитките … искам да си изплача мъката, че кафето е ужасно. Бие твърде много на „3 в 1“ а неподсладеното кафе без мляко е като „негърска пот“ както би казала майка ми…Засега си купувам кафета от „Бариста“, където правят някакво капучино и лате близки до вкуса на който съм свикнала…Чайовете, които се пият ежедневно, също са скръбни – сладки до немай-къде. И с мляко. Един колега ми обясни, че всъщност това, което слагат в масово продавания чай е най-долнокачественият прах от чаените плантации.
Навсякъде по улиците има сергии с лимони примерно, където могат да ви изцедят сок (както се сещате не е особено хигиенично) или пък купчини кокосови орехи (сокът от кокос е ужасно блудкав и за моя изненада няма нищо общо с това, което у нас е познато като кокос).
Изобщо…вкусовете са доста различни…сигурно като се прибера всичко ще ми се струва безвкусно 😉

Люто