Какво бихте направили, ако виждахте бедността на всеки ъгъл?
Какво ако тя е толкова всепоглъщаща, че не бихте могли просто да се скриете зад тъмните стъкла на очилата си?

Обикновено се стараем да избягваме просяците, отвръщаме поглед, подминаваме ги гузно, като вътрешно се радваме, че не сме на тоя хал.

Сещаме се по празници да изпратим някой благотворителен смс, да занесем стари дрехи за някои старчески дом или сиропиталище. И с това приключва всичко.

Затова, искам да ви разкажа една история.

Тук в Индия хиляди хора нямат дори една стотна от това, което ние имаме. Не, не става въпрос за компютър и мобилен телефон, дори не и за нови дрехи. Те нямат подслон. Живеят в колиби, скалъпени от стари билбордове, на улицата, в прахта. Без ток, без чиста вода. С оскъдна покъщнина и един кат дрехи. За тях един долар е дневната надница, с която трябва да нахранят няколко гърла. Най-страшното, обаче, е, че те нямат шанс да се измъкнат от това. Нямат достъп до образование, до работа, до хилядите възможности, които светът ни предлага на тепсия само с един клик в интернет.

Твърде утопично е да вярваме, че някой може да помогне на всички тези хора, да им даде хляб, работа, подслон. А и аз не вярвам в гръмките думи за „глобална промяна”.

Малките неща, които правим всеки ден – те могат да променят много.

Преди четири години Биша (моята сегашна шефка) създава Faith Foundation, за да помага на деца от бедни семейства. Не само като им дава дрехи, но и като ги учи на полезни умения, които могат да ги измъкнат от мизерията. Така например по проекта „Млади предприемачи”, деца до 12 годишна възраст изработват пощенски картички, като половината от парите при продажбата им отиват за изработилия картичката, а другата – за включване на още деца в проекта.
Може сумите да са малки
Може картичките да са омацани с лепило
Може да продадат само няколко бройки

Обаче аз вярвам, че поне едно от тези деца ще научи нещо ценно за цял живот.
Ето защо смятам да се включа в проекта 🙂

Братя българи, сигани, турци, роми и римляни!

Слушайти ма сига да ви разправлявам.

Ейтуй човек  (цъкни де, кво са дзвериш) вчера напраилу голему джамбуре. Ималу начи у „Мухитуту“ циганска работа. Циганска, циганска, ама хубава. Имало значи двама брат’чеди роми (кви роми, баш цигани си беха, ама ади, от мени да замини) дет дрънчели на китара и пели (туй „Джипситу Кингс“ да ги беха чули в миша дупка щеха да са скрият). Чи и инглиски малку знаело брата ром, кат свършило да пева, вика „Тенкю вери мъч“ па аз са пуля щото идинственуту чуждо език дет знаим е българскио (ма как дубре го знаим,а 😉 )

Да’н забраяя, братя роми, да ви казвам! Имаши да са опитват домашна шльокавица и медзе! Туй българити многу прос народ начи- надонесли ини ботилки и торшии. И азе кат се наридих там, един вика „Ше дегусираш ли?“ па азе го глеам, глеам, па му казах „Шшш, братчед, я нидей прай сигански работи ам наливай тука“.  Тъй целата нощ…па после разбрах, че то било некво конкурс – да съ избира коя е най-убавата ръкия…мчи аз де да знам…след седмото чаша сичкити еднакви ми беха.

Та, мислата ми, братя роми йе, че партиту си беши баш квалитетну (тъз дума там я научих, ама понежи не я знам ко значи , да си го кажа по нашенски)  шукартетну. Пък вий ако искати да намажити не само ръкия, ами и мандами – ослушвайти са! Фефруари пак ша има жижи-бижи, ама тоз път шъ бъди херутичну (димек ниприличну).  Пак  цъкъйти  ей тука, ко искати да са светнити.

Ади, да ва пази Банго Васил да не ва хвани бат Бойко га крадети жицата!

Всъщност, въпреки, че блогвайки автоматично се причислявам към “черните влечуги”, както колегата с красно име Зюмбюлев нарича блогъри и форумисти мисля че може да съм спокойна, че поне полицията няма да ме подгони.

Ми дааа, в блога ми не пише нито за Странджа, думата протест дори не се среща, няма и намек към опити за подстрекателство към разни нарушаващи обществения ред неща.

И не, това не е така, защото аз не подкрепям протестиращите. Напротив – искрено им се възхищавам и смятам, че именно тези хора са част от малкото останали не-лумпенизирани граждани на нашата мила родина. И не пиша за Странджа не защото ме е страх. Просто не изпитвам желание да пиша за това.

Не изпитвам желание, тъй като в цялата тази работа има нещо ужасно изкривено, грозно и тъжно. Не стига че в Абсурдистан престъпниците си управляват страната, въртят си далаверите и са недосегаеми…ами и в момента в който мислещите, активни хора, които искат да остане нещо от България решат да проявят позиция – се почват циганиите.

Каква ти позиция, какво ти гражданско общество – това не е на мода в България, отскорошна членка на ЕС и бързоразвиваща се икономика в началото на 21ви век.

Знам че да бъдат следени блоговете и привиквани за обяснения пишешещите си е соц-практика. Но не изключвам да продължава да се случва.

Това, в което искрено вярвам и се надявам, обаче, е че тези мислещите хора са достатъчно силни и смели и няма да спрат да отстояват позицията си!

When there is a will, there is a way.

Then…Keep walking