Изкуството да се скатаваш

Понякога се удивлявам на хората, що се отнася до умението да се скатават от работа. Мисля, че това си е чист талант. За тези, които не са усвоили напълно това ценно умение, ето няколко съвета, базирани на безценния опит на служителка в голяма българска компания (не я познавам лично, но ви уверявам, че съветите са изпитани от нея).

– Ходете на работа на време. Използвайте първият час в офиса, за да си изпиете кафето, да обмените ценни клюки и да изпушите няколко цигари.

– Върнете се на бюрото си. Включете компютъра. Гледайте съсредоточено и с нарастващ ужас в очите монитора, докато стискате мишката без да я движите. Въздъхвайте на равни интервали дълбоко и сърцераздирателно.

– Обадете се на някого – не по работа естествено. На комшийката Пенка, на братовчедката от Самоводене и започнете да се обяснявате колко много работа имате, как никак не ви стига времето да я свършите и как трябва да си вземете поне две седмици отпуска. Не пропускайте да споменете колко малко ви плащат за огромното количество работа, която отхвърляте всеки ден. Може да продължите с обсъждане на вечерното меню, махленските клюки и здравословното състояние на родата.
Има още

Реклами
Изкуството да се скатаваш

Light е по-light

От днес „Капитал Лайт“ е с нов дизайн и освежено съдържание.

Раничко е да се правят изводи, разбира се, но все пак – като че ли ми допада повече от преди. По-лек е някак си като визия. Хубаво е, че ще има и нови автори и рубрики. Нещо като хартиен блог 🙂 Има още

Light е по-light

!ncredible India

Както често се случва в приказките, понякога героите тръгват на път в далчена страна (през девет планини в десета). Ето че това предстои да се случи и на мен.

След малко повече от месец заминавам за една година в Ню Делхи, Индия, да работя ето тук.

Малко ми е странно и страшно, но и много хубаво и радостно. Знам, че това е епизод от приказката, който не бива да пропускам.

Много хора веднага попитаха Защо точно в Индия?

Ами…няма конкретна причина. Не ми е било някаква мечта да ида там. Всъщност вече бях веднъж през лятото на 2005-та.

Да, много е мръсно…но и много красиво.

Да, много е бедно…но и пълно с млади и амбициозни хора.

Да, те са ужасно различни от нас…но излъчват спокойствие, примирение и някаква доброта.

Да, далече е…но светът е толкова малък.

Да, има страшни болести…но каквото е писано.

Да, ще бъде трудно…но лесните неща малко ме отегчават.

Няма да зарежа писането, разбира се, просто ще е доста по-рядко предполагам:)

Ако някой има поръчки които биха били изпълними – да заповяда 😉

!ncredible India

А вие къде обядвате?

Потресена и развълнувана от топ-класациите „кой е по-по-най“ на БГ блоговете, мислех да не пиша нищо.

Обаче този пост за обедните почивки на Велян + лошият начин, по който ме обслужиха тази вечер ме вдъхнови за следната кратка класация на заведенията където е добре да обядваме или по-добре да не го правим в карето „Шишман“ – „Графа“- „Раковска“- „Цар Освободител“. Моля да се отбележи за протокола, че изказаното мнение е просто въпрос на вкус 🙂

За щастие, освен в много натоварените дни, имам възможност да си ползвам обедната почивка, при това без да е фиксирана нито като часове, нито като продължителност (и все пак – обикновено гледам да не се проточва повечко от час).

По-скоро „за“, макар и с известни уговорки бих хапнала в:

Checkpoint Charlie (на „Иван Вазов“)– готвят вкусно (поне това, което съм опитвала), имат оригинални интериорни хрумки. Недостатък – като ида там, не съм сигурна, че съм излязла от офиса 😉

Motto (на „Аксаков“) – и там е вкусно, ама е доста студено и никак не можеш да се усамотиш и да си поговориш с някого така че да не се чува из цялата зала. Фен съм на градината, но не и на персонала. По-ми е подходящо за бизнес-срещи, отколкото за отпускащ обяд с колеги.

„Кривото“ (на „Шести септември“)– има някои неща в менюто, които могат да минат за вкусни (обожавам салата „Капрезе“ с малки кафеви маслини). Сервират бързо и са любезни. Просто вече през ден сме там – а и най-хубавото омръзва.

„Мама Мия“ (на „Шишман“) – в интерес на истината там съм ходила повече на вечеря, имат хубави картофени работи, както и пиле с пармезан.

Commercial (на „Шишман“)– малко е too snobbish за обяд като че ли. За вечеря е ОК :)Забавно е, как всичко там е Made in IKEA 🙂 А шоколадовият мус е бо-жест-вен!

„Вкусотилницата“ (на „Шишман“) – макар че е тъпкано на обяд и няма достатъчно маси, обслужването ми напомня студентксите години, а храната не е толкоз лоша.

Разбира се, няма как да подмина култовото за всички работещи на ул. „Иван Вазов“ бистро „Кейт“, което всъщност има точно пет масички вътре и една навън. Там се хапва ако много много бързаме, на принципа „риск печели, риск губи“ – някои неща са вкусни, други – не дотам. Подобен статут има и друго апокрифно место с кодовото название „При зъболекарите“, където съдържателят Светльо има доста интересен начин на ценообразуване на порциите (въпреки, че положих усилия в тази насока, така и не го разгадах) 🙂

Има и няколко места в района на офиса, където гледам много да не стъпвам.Така например…

„Джепето“ (на „Гурко“)– отнема им около час да ти вземат поръчката и да ти донесат нещо, не е съвсем сигурно, че ще е това, което си поръчал. Плюс това не знам кой им даде идеята да сложат в броколите картофи 😦 Пфу!

„Дон Домат“ (на „Шести септември“)– днес чакахме 15 минути да ни сервират две салати (които верочтно са предварително нарязани). Сервитьорката дойде и донесе бяло вино, вместо червено. След още 10 минути тръсна една салата на масата (защо са ни прибори, няма нужда да изпадаме в подробности, нали) и накрая ни се извини, че „нямала да ни върне“ дребни.

„Мачу Пикчу“ (на „Шишман“), което всъщност вече не се казва така. Направили са му ре-брандинг, ама славата на кофти място си я пазят, както и менюто. Там съм попадала на един от най-неадекватните сервитьори в района. Поне човек може да е сигурен, че ако никъде другаде няма места – там със сигурност ще се намерят.

„Тропс къща“ (на „Гурко“) – докато бях във Варна посещавах веригата, ама нещо ми отстина. Особено след като един колега яде там „пържола-изненада“ и после имаше изненадващо чести посещения до…знаете къде.

Разбира се има и още места наоколо, които не съм имала честта да ги посетя – „Крим“, „Егур Егур“ примерно. Има и китайски ресторант (на „Славянска беседа“) , който винаги е добра опция за много гладни. Има и едни места, дето все не им запомням имената – като онова на ъгъла на „Аксаков“ и „Шести септември“ срещу Унгарския културен център, където приготвят много вкусни хлебчета и добра пилешка супа или другото – на „Славянска“ до „Дон Домат“, където храната е недопечена а сервитьорите – флегматични. Има разбира се и дюнери, пици, сандвичи, сладки, соленки – кой каквото му душа сака.

Но, май наистина понякога е най-добре човек просто да се поразходи в обедната почивка 🙂

А вие къде обядвате?

Особености на бизнес кореспонденцията в България

Не спирам да се учудвам на неграмотността на хората, що се отнася до писане на някаква що-годе официална кореспонденция. Не, че аз съм спец в тази област, но има някои елементарни правила, които е някак близко до ума, че е добре да се спазват.

Днес например получвам мейл (ще спестя името, за да не злепоставя въпросната госпожа) със subject:

„na vnimanieto na gospoja Svetla“

Мда. Не стига, че беше написан на латиница (под предлог, че така била сигурна, че ще го разчета) ами и се обръща към мен с „госпожа Светла“, все едно си нямам фамилия 😦

Толкова ли е трудно да звънне в офиса, да пита секретарките „Абе имате ли там някаква Светла? Какво и е второто име?“ , пък току виж дори телефона ми и дали.

Както и да е. В порив на хуманност и желание да помогна на дамата да изправи грешките в бизнес-кореспонденцията, и отвръщам с мил мейл, като в послеслова деликатно и с щипка хумор отбелязах :

 P.S. Между другото, ако бяхте се обадили в редакцията. щяхте да разберете не само телефона ми, но и фамилното ми име 😉

При което получавам отговор, в който дамата чистосърдечно ми пише:

Аз съм разполагала с Ваяшата фамилия, но наистина не съм забелязала.

Хм, извинявайте много, ама щом Вие не забелязвате, че аз си имам фамилия, защо аз трябва да забелязвам, че Вие се опитвате да ме занимавате с глупости?

Особености на бизнес кореспонденцията в България

E-mail етикет

Тия дни се замислям за две неща в комуникацията по мейл, които ужасно ме дразнят.

Така например, ужасно тъпо е, когато си е се обърнал към някого с молба в мейл и очакваш някакъв отговор, той дори да не благоволи да ти даде едно re:, дори само за да ти каже, че не може да ти помогне. 10 секунди са това! Съзнавам,че човека може да е бил зает, да го е нямало на работното място, но как да се обърна отново към някого, който не ми е обърнал и 10 секундно внимание?

И друго – как може да пишеш на някого мейл и да го питаш лично за нещо. А той да реши, че е много удачно да ти отговори и в копие да сложи всички хора в мейл-листата. Леееко недискретно май се получава. Другия път май сериозно ще си помисля преди да натисна Send. Знам ли дали после писмото ми няма да се яви някъде из нета 😉

E-mail етикет