Предпразнично

Най-напред искам да честитя 8ми март на всички дами:)

По принцип не смятам, че мъжете трябва да се сещат да подаряват цветя само на 8ми март и не харесвам такъв тип празници тип „отбиване на номера“.

Днес в офиса имахме малко празненство. Направихме банер с лицата на жени, работещи за Алкател-Лусент в Индия и го сложихме на входа. Беше наистина хубаво да видиш толкова много усмивки на едно място 🙂 Всяка дама получи по една жълта роза и малко шоколадче, а следобеда си устроихме празненство с много вкусна (ммм) торта. Имаше конкурс за най-добре облечена дама -имаше няколко колежки с много красиви сарита и със шалвар-камиз (шалвари и туника). Аз също бях в тон с местните моди, които все повече започват да ми допадат 🙂 (нямам търпение да си купя сари !) Има още

Реклами
Предпразнично

Faith

Какво бихте направили, ако виждахте бедността на всеки ъгъл?
Какво ако тя е толкова всепоглъщаща, че не бихте могли просто да се скриете зад тъмните стъкла на очилата си?

Обикновено се стараем да избягваме просяците, отвръщаме поглед, подминаваме ги гузно, като вътрешно се радваме, че не сме на тоя хал.

Сещаме се по празници да изпратим някой благотворителен смс, да занесем стари дрехи за някои старчески дом или сиропиталище. И с това приключва всичко.

Затова, искам да ви разкажа една история.

Тук в Индия хиляди хора нямат дори една стотна от това, което ние имаме. Не, не става въпрос за компютър и мобилен телефон, дори не и за нови дрехи. Те нямат подслон. Живеят в колиби, скалъпени от стари билбордове, на улицата, в прахта. Без ток, без чиста вода. С оскъдна покъщнина и един кат дрехи. За тях един долар е дневната надница, с която трябва да нахранят няколко гърла. Най-страшното, обаче, е, че те нямат шанс да се измъкнат от това. Нямат достъп до образование, до работа, до хилядите възможности, които светът ни предлага на тепсия само с един клик в интернет.

Твърде утопично е да вярваме, че някой може да помогне на всички тези хора, да им даде хляб, работа, подслон. А и аз не вярвам в гръмките думи за „глобална промяна”.

Малките неща, които правим всеки ден – те могат да променят много.

Преди четири години Биша (моята сегашна шефка) създава Faith Foundation, за да помага на деца от бедни семейства. Не само като им дава дрехи, но и като ги учи на полезни умения, които могат да ги измъкнат от мизерията. Така например по проекта „Млади предприемачи”, деца до 12 годишна възраст изработват пощенски картички, като половината от парите при продажбата им отиват за изработилия картичката, а другата – за включване на още деца в проекта.
Може сумите да са малки
Може картичките да са омацани с лепило
Може да продадат само няколко бройки

Обаче аз вярвам, че поне едно от тези деца ще научи нещо ценно за цял живот.
Ето защо смятам да се включа в проекта 🙂

Faith

Парченца от една сряда

Хората никога не реагират адекватно в лицето на смъртта. Когато научат, че някой е починал, започват да се чудят какво да кажат за да успокоят скърбящите. В действителност не е нужно да казват нищо.

***

Отидох за пръв път в мароканския ресторант „Анет“ , който ми беше любопитен доста отдавна. Интериорът е много приятен, това, което хапнах (запечени зеленчуци) беше вкусно. Сервитьорката обаче бе твърде несимпатична, а цените – премного височки. На всичкото отгоре отново срещнах познати. Феята ми каза, че сигурно познавам много хора, щом навсякъде, където отидем срещам по някого. Може и да е права.

***

Бяхме на протеста срещу застрояването на Рила. Въпреки студа беше хубаво…много шарени, млади хора с тарамбуки, тъпани, и свирки. Повечето хора бяха подготвени – имаха начелници, щеки, ски.Ние си бяхме съвсем като паднали от Марс. Всички викаха, пяха, танцуваха…трамваите по „Витошка“ спряме…Жалко, че поводът за такова събиране беше толкова тъжен. Все още не ми го побира умът как може някой да посмее да строи и в Рила. И изобщо – докъде мислят да стигнат тези наглеци?

***

Предпочитам ръчно направените подаръци пред купешките. Тази вечер сътворих три малки изненади за три приятелки, които са родени тази седмица. Много съм доволна от резултата и се надявам да им харесат:) Работата по такива неща ми действа успокоително и освежаващо.

Парченца от една сряда

Изкуството да се скатаваш

Понякога се удивлявам на хората, що се отнася до умението да се скатават от работа. Мисля, че това си е чист талант. За тези, които не са усвоили напълно това ценно умение, ето няколко съвета, базирани на безценния опит на служителка в голяма българска компания (не я познавам лично, но ви уверявам, че съветите са изпитани от нея).

– Ходете на работа на време. Използвайте първият час в офиса, за да си изпиете кафето, да обмените ценни клюки и да изпушите няколко цигари.

– Върнете се на бюрото си. Включете компютъра. Гледайте съсредоточено и с нарастващ ужас в очите монитора, докато стискате мишката без да я движите. Въздъхвайте на равни интервали дълбоко и сърцераздирателно.

– Обадете се на някого – не по работа естествено. На комшийката Пенка, на братовчедката от Самоводене и започнете да се обяснявате колко много работа имате, как никак не ви стига времето да я свършите и как трябва да си вземете поне две седмици отпуска. Не пропускайте да споменете колко малко ви плащат за огромното количество работа, която отхвърляте всеки ден. Може да продължите с обсъждане на вечерното меню, махленските клюки и здравословното състояние на родата.
Има още

Изкуството да се скатаваш

Телефонна люб…оф

Пееше едно време Васко Кеца:

„Телефон все ни свързва, телефон ни дели

колко тъжна е тази наша обич, нали…“

По времето когато я пееше тази песен нямаше мобилни телефони. Само стари, стационарни с шайба и пукащо-пращяща връзка. Има още

Телефонна люб…оф

У лево

Днес в банката ми се случи нещо, което ме накара да се замисля върху едно леко неудобство.Светът е създаден за десничари. А България, където by default нещата се случват на принципа „защо да е лесно, когато трябва да е трудно“ това правило си важи с пълна сила. Има още

У лево

За ядрения разпад на една тоалетна чиния

Пътят ми към работа е горе-долу един и същ – минавам по една от малките улички успоредни на „Дондуков“ за да продължа нагоре по „Левски“.

Близо до входа на една кооперация, на една от въпросните малки улички преди седмица изхвърлиха стара тоалетна чиния.

С леко умиление наблюдавам как никой от кооперацията не си мърдаше пръста няколко дни за да я помести в близкия контейнер. Днес с още по-голямо умиление забелязах как въпросната многострадална фаянсова Геновева е пречупена одве и главата и се търкаля, безмислостно отсечена, на няколко метра от тялото…Утре, с нарастващо чувство за съспенс очаквам да видя тоалетната чиния разтрошена на две и охкаща в калния сняг. Ах, дали ще дочакам деня на ядрения и разпад…

Просто се чудя как може да живееш някъде, да има толкова голям боклук (или може би – полезна вещ) пред вратата ти и ти да не направиш нищо да го поместиш със 10 метра до коша. Всяка сутрин да се спъваш в него. През лятото една колежка ми разправя подобна история за някаква умряла котка, която седяла 4-5 дни пред блока им, в най-голямата жега и застрашително се подувала. Мда…

А в Будапеща имат специален ден в месеца, когато всички изхвърлят пред дома си големите вещи – гардероби, столове, маси, етажерки. Който иска – минава и си взима това-онова. Иначе ги натоварват и ги извозвад за една нощ.

Може би проблемът, че София е мръсна не е само на ББ. И може би нещата ще се пооправят, ако започнем да мислим за него повече като и за свой проблем, а не като за нещо обречено. Един боклук мръсно не прави ли? Я си помислете пак!

За ядрения разпад на една тоалетна чиния