Viva la Bollywood ;)

Едно от първите неща, които ми направиха впечатление като дойдох тук бяха телевизионните програми. В къщата където живея временно, домакинът (едно момче на не-повече от двайсетина години) постоянно зяпа телевизия. Забавно е, защото дори когато спи продължава да превклюва каналите, а те обикновено са с много силен звук. Но разбира се, на него не му прави впечатление – тук хората са свикнали на шума по-улиците (и как иначе като клаксона е единствения начин да се разбере кой има предимство) и не признават лично пространство. Така че…все се налага да напомням…да понамали децибелите 😉
Няколко основни наблюдения за телевизионните канали:

• Всики музикални канали предават индийска музика. MTV, VH1 са само с хинди-хитове. И ако си мислите, че във видео-клиповете девойките са забулени, жестоко се лъжете. Нашата „Планета ТВ” дори ми се струва пуританска на фона на тези канали 😉 Всички се кълчат, облечени във възможно най-кичозни одежди и на възможно най-странни места (например – в на фона на снимка на Швейцарските Алпи 😉 ) Има още

Реклами
Viva la Bollywood ;)

На кино в мола…мне, мерси

Днес, както подобава за една неделя, решихме да идем с Асето на кино в Mall of Sofia.

При това на български филм – „Летете с Росинант“ .

Отиваме ние, взимаме си билети и сядаме в залата. Та като се почва – влизат някакви си хора с огромни (сигурно по половин кило) купи с пуканки и големи чаши кола. Ще рече човек, че са дошли да се намуат с пуканки и налочат с кола а не да гледат нещо (всъщност, съвсем не изключвам тези подбуди). Мда и като сядат и се почва едно бясно дъвчене и мляскане и бълбукане със сламки…ммм, прекрасно просто. Да живей културата! Добре че никой не си събу обувките да ги сложи на предната седалка.  Една жена, носеща пуканки пламенно обясни, че „никой не чисти между прожекциите, затва е толкоз мръсно“ , а аз си помислих – ми ако от 40 души влизащи в салона 35 млещят пуканки и чипс (пълен потрес, очаквам следващата оферта да е за панирани пилешки крилца), ти тряя си факир за да изчистиш всичките боклуци, които те теоретично (и съвсем реално) сътворяват.

Както и да е – едно хубаво нещо има в тези салони – като надуят долби-съраунда – не чуваш как целокупната зрителска маса премлясква.

Та – изгаснаха лампите. И като се почнаха едни трейлъри – горе-долу колкото половината филм траяха. Забавното беше, че рекламираха уж различни филми, а сцените и репликите се повтаряха едно към едно. Нещо като поп-фолк парчетата 😉

Филмът, о да…филмът. Толкоз много български звезди на едно място – Кръстьо Лафазанов, Татяна Лолова, Стефания Колева, Ицко Финци, Дидо Мачев и още и още. Зави ми се свят почти. Та – започна обещаващо – с веселяшки лафове и мили балкански картинки в стил Костурица. Това – до момента в който режисьорът не реши че трябва да вкара философски напъни за смисъла на живота и не издъни всичко с крайно абсурдния край а ла „България в Европейския съюз“. Честно, толкоз изкуствено му се получи, че все едно някой го беше поръчал този филм с пропагандна цел. Твърде жалко, защото докъм средата беше ок. А прословутата музика на Горан Брегович май беше по-скоро вариации на стари негови мотиви, отколкото нещо ново. Но пък циганския оркестър ми изпълни душата 😉

Та…ходенето в комерсиално кино да се гледа български филм…понякога е доста непредвидимо начинание …

На кино в мола…мне, мерси

„Какво ще кажат хората?“

Аз доста рядко гледам телевизия, но доскоро по GTV даваха сериала Keeping up Appearances, или в превод „Какво ще кажат хората?“

Много симпатичен филм за напъните на една снобка да се прави на дама от висшето общество 🙂 Всяка прилика с действителни лица около мен предполагам не е никак случайна…

Ето един от предполагам многобройните сайтове, посветени на очарователната Хиацинт, както и малко уики-инфо по въпроса. Части от епизоди могат да бъдат намерени в Youtube.

„Какво ще кажат хората?“

Чакалнята на живота

Тъкмо изгледах Fracture.

Във филма има един монолог, където се казва, че всички  винаги чакаме нещо.

Да свърши. Да започне. Да се случи. Да не се случи.

Чакаме напрегнато. Настръхнали. Чакаме със страх. Чакаме с надежда.

Всъщност от цялото това чакане не ни остава време да живеем тук и сега.

Тъкмо ни се случи нещо красиво. Неповторимо и мимолетно.

А ние вече си мислим как ще разкажем за това на приятелите си…

Но именно в тези мигове на случване се измъкваме от чакалнята на живота.

Нямате ли чувството, че тогава времето просто няма значение?

Чакалнята на живота

“Enduring love”

Вчера най-сетне успях да гледам екранизацията на „Enduring love“ по романа на Ian McEwan. Бяха превели заглавието „Да устоиш на любовта“ а на книгата е „Неумолима любов“.

Филмът беше сравнително добър, дори Даниел Крейг беше подходящ за  ролята на Джо. Само дето много от нюансите и декорите естествено се губят в екранната интерпретация.  Определено книгата по-ми хареса. Макар че като се опитах да прочета The child in Time я зарязах по средата. Стила на McEwan е малко тежък и протяжен…затова може би. Или пък просто не е бил точния момент за този автор. Книгите трябва да се четат в точния момент, иначе ефекта не е същият.

“Enduring love”