Както писах преди време, никак не мога да понасям лицето Sharukh Khan…известен Боливудски идол.

Затова днес се скапах да се хиля на това, което ми пратиха.

Това е извадка от блога на Аамир Кхан – друга Боливуд звезда. Очевидно с SRK не се обичат особено…:)

  

Аамир пише „Shahrukh is licking my feet and I am feeding him biscuits every now and then. What more can I ask for?“

Всъщност кучето му се казва Shahrukh 🙂

Харесва ми този Аамир, има чувство за хумор…ще взема да видя някой филм.

Най-напред искам да честитя 8ми март на всички дами:)

По принцип не смятам, че мъжете трябва да се сещат да подаряват цветя само на 8ми март и не харесвам такъв тип празници тип „отбиване на номера“.

Днес в офиса имахме малко празненство. Направихме банер с лицата на жени, работещи за Алкател-Лусент в Индия и го сложихме на входа. Беше наистина хубаво да видиш толкова много усмивки на едно място 🙂 Всяка дама получи по една жълта роза и малко шоколадче, а следобеда си устроихме празненство с много вкусна (ммм) торта. Имаше конкурс за най-добре облечена дама -имаше няколко колежки с много красиви сарита и със шалвар-камиз (шалвари и туника). Аз също бях в тон с местните моди, които все повече започват да ми допадат 🙂 (нямам търпение да си купя сари !) Има още →

Едно от първите неща, които ми направиха впечатление като дойдох тук бяха телевизионните програми. В къщата където живея временно, домакинът (едно момче на не-повече от двайсетина години) постоянно зяпа телевизия. Забавно е, защото дори когато спи продължава да превклюва каналите, а те обикновено са с много силен звук. Но разбира се, на него не му прави впечатление – тук хората са свикнали на шума по-улиците (и как иначе като клаксона е единствения начин да се разбере кой има предимство) и не признават лично пространство. Така че…все се налага да напомням…да понамали децибелите 😉
Няколко основни наблюдения за телевизионните канали:

• Всики музикални канали предават индийска музика. MTV, VH1 са само с хинди-хитове. И ако си мислите, че във видео-клиповете девойките са забулени, жестоко се лъжете. Нашата „Планета ТВ” дори ми се струва пуританска на фона на тези канали 😉 Всички се кълчат, облечени във възможно най-кичозни одежди и на възможно най-странни места (например – в на фона на снимка на Швейцарските Алпи 😉 ) Има още →

Какво бихте направили, ако виждахте бедността на всеки ъгъл?
Какво ако тя е толкова всепоглъщаща, че не бихте могли просто да се скриете зад тъмните стъкла на очилата си?

Обикновено се стараем да избягваме просяците, отвръщаме поглед, подминаваме ги гузно, като вътрешно се радваме, че не сме на тоя хал.

Сещаме се по празници да изпратим някой благотворителен смс, да занесем стари дрехи за някои старчески дом или сиропиталище. И с това приключва всичко.

Затова, искам да ви разкажа една история.

Тук в Индия хиляди хора нямат дори една стотна от това, което ние имаме. Не, не става въпрос за компютър и мобилен телефон, дори не и за нови дрехи. Те нямат подслон. Живеят в колиби, скалъпени от стари билбордове, на улицата, в прахта. Без ток, без чиста вода. С оскъдна покъщнина и един кат дрехи. За тях един долар е дневната надница, с която трябва да нахранят няколко гърла. Най-страшното, обаче, е, че те нямат шанс да се измъкнат от това. Нямат достъп до образование, до работа, до хилядите възможности, които светът ни предлага на тепсия само с един клик в интернет.

Твърде утопично е да вярваме, че някой може да помогне на всички тези хора, да им даде хляб, работа, подслон. А и аз не вярвам в гръмките думи за „глобална промяна”.

Малките неща, които правим всеки ден – те могат да променят много.

Преди четири години Биша (моята сегашна шефка) създава Faith Foundation, за да помага на деца от бедни семейства. Не само като им дава дрехи, но и като ги учи на полезни умения, които могат да ги измъкнат от мизерията. Така например по проекта „Млади предприемачи”, деца до 12 годишна възраст изработват пощенски картички, като половината от парите при продажбата им отиват за изработилия картичката, а другата – за включване на още деца в проекта.
Може сумите да са малки
Може картичките да са омацани с лепило
Може да продадат само няколко бройки

Обаче аз вярвам, че поне едно от тези деца ще научи нещо ценно за цял живот.
Ето защо смятам да се включа в проекта 🙂