Както често се случва в приказките, понякога героите тръгват на път в далчена страна (през девет планини в десета). Ето че това предстои да се случи и на мен.

След малко повече от месец заминавам за една година в Ню Делхи, Индия, да работя ето тук.

Малко ми е странно и страшно, но и много хубаво и радостно. Знам, че това е епизод от приказката, който не бива да пропускам.

Много хора веднага попитаха Защо точно в Индия?

Ами…няма конкретна причина. Не ми е било някаква мечта да ида там. Всъщност вече бях веднъж през лятото на 2005-та.

Да, много е мръсно…но и много красиво.

Да, много е бедно…но и пълно с млади и амбициозни хора.

Да, те са ужасно различни от нас…но излъчват спокойствие, примирение и някаква доброта.

Да, далече е…но светът е толкова малък.

Да, има страшни болести…но каквото е писано.

Да, ще бъде трудно…но лесните неща малко ме отегчават.

Няма да зарежа писането, разбира се, просто ще е доста по-рядко предполагам:)

Ако някой има поръчки които биха били изпълними – да заповяда 😉

Когато се прибираш в тъмна, влажна и мъглива вечер,  в която дори пътят не се вижда.На душата ти е тъмно и малко тъжно. В миналото са безгрижните черно-бели снимки. Бъдещето е непоносимо цветно.

А настоящето е красиво.

Добре че има Остава сред сивата мъгла.

Само с теб ще вървя, през мъгли

Като СЪН, в който вече съм АЗ

Ще изгоря НЕВИДИМО във ВЕЧНОСТА 

Защо отново съм тук? 

ТЪЖЕН ЗВУК, или ПУЛС

Без път се лутам в приказна гора

Търся те, усещам, че ме галиш

Какво си ти?

Целуваш ме 

Защо съм с теб?

Дори не знам защо отново съм тук

Забързан ПУЛС, целувам те! СТОП!

КРАЙ

Мъглата просто ме задушава. Събуждам се сутрин и не виждам нищичко, дори покрива на отсрещната къща не виждам!Е как да искам да стана от топлото легло тогава?
Тази мъгла ме е стиснала за гърлото с лепкавите си пръсти. И е едно такова призрачно-нереално…движат се наоколо някакви сенки, не хора…шумовете са приглушени…дишането – трудно. Вечер като се прибирам имам чувството че съм някъде из Лондон и всеки момент ще видя Изкормвача или ще чуя зловещото звънене на Биг Бен. И се оглеждам …Бррр…

Мда…нещо тази седмица никак не ми е до писане. Много емоции, доста работа, промени разни 🙂 И ми е едно такова анти-социално и мрънкащо. Твърде много хора и твърде малко спункове.Чудя се дали да ходя на среща на блогърите. Звучи интересно…ще изчакам да ми мине (ако ми мине) антисоциалното настроение 😉

А засега, за да се отърва от гадната мъгла, ще си стегна раничката и ще се прибера за малко в Търноваграда, къдет са надявам да няма мъглъ…

След като си легнах в 5 и станах срам ме е да кажа кога, днес се очертава като леко мързелив ден, макар че – работа – с лопата да я ринеш.

Пуснах си Putumayo French Cafe , гледам колко е сиво навън, само кубетата на Невски се открояват. Мисля си за започването отначало. За отиването на друго място. Вече два пъти го правих, и явно има някаква зависимост – през няколко години просто се случва. Подгонва ме онзи северния вятър…

Не съм много на ти с поезията, обаче си бях взела две-три стихосбирки от вкъщи и днес се зачетох в ето това:

Небето стана изведнъж

като от сив метал излято

и плиска есенният дъжд

там, дето вчера беше лято.

 

А синьото, до вчера фон

за слънчевите ни тераси, 

сега е черен рев и стон

на многотонни водни маси. 

Идването на зимата край морето винаги е толкова тъжно. Спомням си дните с режещ вятър, когато исках да ида да видя морето, но беше толкова невъзможно студено…Беше толкова преди, все едно в някой друг живот. Къде ли ще съм след 3 години, спомняйки си лъщящите от дъжда есенни покриви и смръщеното небе на София?  Не знам.

Сега просто ще ида да си направя чай, а после на кино.