Тук, там, у дома

doorПреди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Continue reading „Тук, там, у дома“

Тук, там, у дома

The God is in Small things

Тази вечер бях на представянето на българския превод на „The God of Small Things“ на индийската авторка Арундати Рой.
Самата Леда Милева, превела книгата, беше там. Такъв прекрасен, отдавна загубен аристократизъм лъха от тази жена! Данела Кънева, на която лично съм задължена за моето индийско приключение, също каза няколко думи и хвърли мъничко светлина върху „тъмната Индия“ 🙂
Но най-хубавото от всичко е, че издателите от „Жанет-45“ смятат да издадат скоро и други книги на индийски автори – „Interpreter of Maladies“ и „Unaccustomed Earth“ на Jhumpa Lahiri. (Аз четох Namesake и стилът наистина е красив…дано намерят добър преводач). И – за моя огромна радост, ще издадат на български „The White Tiger“ , която спечели Букър през 2008. Невероятно точно описание на Индия в момента – онази и страна която няма да видит е в туристическите брошури.
А следващите книги – кой знае…може и аз да имам пръст в избора на някое заглавие 🙂

The God is in Small things

Slumdog Millionaire…maybe not in India

Публиката в Индия очевидно не е във възторг от получилия 8 номинации за „Оскар” и няколко „Златни глобуса” Slumdog Millionaire. Критиците обвиняват Дани Бойл че е направил филм, показващ само грозната страна на Индия, за да забавлява Западния свят. Някои стигат дори до там да го обвинят че съзнателно очерня имиджа на страната като бъдеща световна сила.
Slumdog Millionaire едва ли ще стане хит в „собствената” си страна поради няколко причини:
– Правен е от чуждестранен, а не от индийски режисьор. Масовата публика на суб-континента определено не е във възторг, че някакъв “gora” (бял) се осмелява да повдигне болезнени теми като бедността, корупцията и насилието. А и едва ли ще простят на Бойл, че героите, за които се предполага, че са израснали в бедняшки квартали говорят перфектен английски с подчертан британски акцент (а не хинди).
– Индийците си вярват и се самонахъсват постоянно, че са велика нация и една от бъдещите световни сили. Филмът определено показва някои проблеми, за които нацията с радост би си затворила очите. Само че тези неудобни истини са твърде големи и трудно могат да се сметат под килима.
– В Индия мечтаенето (разбирайте daydreaming) е нещо като full-time job. Толкова много от хората са лишени от елементарни материални удобства и от свободата на личния избор, че не им остава нищо друго освен да мечтаят. За един свят на изобилие и безгрижие, където любовта винаги побеждава. Филмите от Боливуд продават илюзии, които се харчат като топъл хляб . А Бойл се опитва да пробута реалност…
Чакам с нетърпение да видя дали Slumdog Millionaire ще вземе „Оскар”. Заслужава го, ако не с художествената стойност, то поне със смелостта да покаже онази мръсна, мизерна и миризлива реалност, от която често отвръщаме глави.

Slumdog Millionaire…maybe not in India

Mumbai calling…who will listen?

Терор. Ужас. Паника. Атака.Обсада.

Предупреждения. Пазете се. Не пътувайте.Обличайте се като местни хора. Стойте си у дома.

Въпроси. Как си?Какво става?Ще се прибираш ли?

Обсади.Полицейски проверки. Засилени мерки за сигурност. 

Затворени офиси. Отменени полети. Отложени  празненства.

Клатене на глава. Сърце свито на топка. Виновност без вина.

Въпроси. Коя е следващата мишена? В какъв свят живеем? Кой е виновен?

Версии.Спекулации.Обвинения. Сочене с пръст.

Новини.Репортажи.Снимки. Видео. Очевидци.

Не знам къде е истината. Знам само, че почти никой не разбра за атентатите в Ахмедабад, Делхи и Бангалор които се случиха тази година. Там нямаше загинали чужденци. Все едно смъртта на индийци е статистика и не заслужава споменаване.

Нищо няма да е същото. Индия със сигурност има амбиции и потенциал на световна икономическа сила. Но дали правителството им ще намери твърдостта да се справи наред с другите проблеми и с тероризма ?  Самите индийци са скептични.

Mumbai calling…who will listen?

Goodness Gracious Me

Един приятел ме открехна за съществуването на BBC шоу, което се бъзика с някои особености на индийското житие-битие.

Шоуто се зове Goodness Gracious Me и аз лично се похилих доволно на няколко епизода, които изгледах.

В English wife показват колко е смешно когато западноевропейките се пънат да се  правят на индийки (наистина е смешно да видиш бяла жена да носи сари като ежедневна дреха). В един от другите епизоди синът се опитва да обясни на родителите си че е гей.

Препоръчвам също и The arranged shag, Asian Parents и Check please.

Весело гледане 🙂

Goodness Gracious Me

Шарени чорапки и неща от последните седмици…

socks1

Зимата дойде дори и тук 😦 . Настъпи времето на топлите шарени хималайски чорапки. Ако се чудите защо са еднопръстни – много е просто – понеже в Индия никой не инвестира в зимни обувки всички ходят с чехли и дебели чорапи. По принцип недопустима и много комична за мен комбинация…но нали казват when in Rome, do as the Romans do.

Освен че зимата дойде, напоследък ми се случват все едни невероятни неща. Така например се проявих като модел на годишния Family day на фирмата. Да, грешката е вярна – аз с моите 164 см и закръглена фигура участвах в модно ревю пред сума ти народ 😉 В интерес на истината беше много забавно преживяване – имахме си „артистичен“ хореограф, стилисти и гримьори, дори и две момичета които се бяха взели толкова на сериозно и толкова много искаха да спечелят – много се смяхме с тяхните напъни. В крайна сметка спечели колежката ми Стеф, която съвсем си прилича на Наоми Кемпбъл, така че си беше напълно заслужена победа. Да бяхте видели разочарованието на индийските девойки…леле… Та след това ревю все някой ме спира и ми казваа „как супер сме се справили“ и т.н. а аз съответно трябва да обяснявам че цялата история беше леко по принуда 😉

Другото голямо събитие беше посещението на Ben Verwaayen, който от септември е CEO на Алкател-Лусент. Както можете да се сетите, като част от communications екипа се наложи да го следвам по петите и да работя и в неделя. Разбира се не съжалявам – невероятно е да срещнеш такъв лидер и да имаш възможността да го слушаш наживо. Брутално откровен и без да се страхува че ще обиди някого, Бен каза някои много верни неща защо компанията буксува и какво можем да направим за да дръпнем напред.

Иначе срещи със стари приятели, кой знае как запиляни на този край на света. Откриване на нови. И мечти за Коледа в Кашмир…и за сняг:) А…скоричко си идвам в България, два месеца останаха само:)

Шарени чорапки и неща от последните седмици…

На плаж през октомври…

 

pondy

…снимчица от брега на Индийския океан правена преди седмица…

Най -сетне имам време да напиша за пътуването до Пондичери (или просто Понди) – курортно градче близо до Ченай (Мадрас) и бивша френска колония.

Летях за пръв път вътрешен полет в Индия – Делхи-Бангалор. Летището в Бангалор, което беше открито преди един-два месеца, е толкова хубаво и просторно че ако не знаеш че си в Индия спокойно можеш да си помислиш че си кацнал в някой европейски град 🙂

Бангалор ме посрещна с проливен дъжд и задръстване (известен е с ужасния си трафик) но и с много зеленина. Като рай ми се видя след сивия и прашен Гургаон. Нямах обаче особено време за разглеждане – потеглихме почти веднага за Понди!

По пътя валя толкова много дъжд, че се простих с идеята да видя плаж. Слава Богу обаче – на другия ден слънцето се усмихна и се възцари едно прекрасно временце – не много жегаво…

Първата спирка по пътя ни беше Auroville – експериментално градче-комуна, създадено през 60-те от Шри Аробиндо и неговата духовна спътница – Майката. Много спокойно, зелено и красиво място.

auroville1…а това не е златно яйце а Matrimandir (храм на Майката) 

В центъра на красив парк се разполага Матримандир – футуристичен храм, в който за съжаление пускат само малцина. Молитвените зали приличат повече на стаи в космически кораб…а централната зала е изцяло бяла, осветявана от един единствен лъч слънчева светлина, пречупен през кристална сфера поставена в центъра.  За съжаление не можах да видя това с очите си и предавам по разговори на очевидци…

В Ауровил имаше също и кокетна малка кафетерия (отново френското влияние) със столчета от ковано желязо и вкусна, свежа храна. А да – и магазинчета, където се продават нещата произведени в комуната. Красиви дрехи, бижута, детски играчки, разни малки джиджавки за дома, неща от hand-made хартия. Направо Рай:) 

След Ауровил се запътихме да търсим хотел за нощуване…обаче се оказа че или всичко е пълно, или не работят (представете си рецепция в хотел да не работи в неделя – това само в Индия го има 😉 ) А и плажът не го биваше…Затова се закотвихме в една бирария и се утешихме със солидно количество бира (все пак 80% от компанията бяха бразилци – редно е:))

На сутринта – кратка разходка по тихите (!) и почти пусти (!!) улички на Понди, които носят френски имена – Rue de…, Avenue… Очарователно! После се запътихме към Махабалипурам и се закотвихме на един хубав частен плаж…Единствената гаранция в Индия да бъдем оставени на мира от продавачите на всичко, които ни следват неотлъчно по петите. И единствения шанс за момичетата да носим бикини без да съберем тумба от 50 любопитни местни младежи 😉

Океанът беше прекрасен, плажът -пуст. Слънцето – усмихнато 🙂 Хамаци. Бира. Хубави хора.

И така…докато се стъмни…

На плаж през октомври…