Goodness Gracious Me

Един приятел ме открехна за съществуването на BBC шоу, което се бъзика с някои особености на индийското житие-битие.

Шоуто се зове Goodness Gracious Me и аз лично се похилих доволно на няколко епизода, които изгледах.

В English wife показват колко е смешно когато западноевропейките се пънат да се  правят на индийки (наистина е смешно да видиш бяла жена да носи сари като ежедневна дреха). В един от другите епизоди синът се опитва да обясни на родителите си че е гей.

Препоръчвам също и The arranged shag, Asian Parents и Check please.

Весело гледане 🙂

Реклами
Goodness Gracious Me

Шарени чорапки и неща от последните седмици…

socks1

Зимата дойде дори и тук 😦 . Настъпи времето на топлите шарени хималайски чорапки. Ако се чудите защо са еднопръстни – много е просто – понеже в Индия никой не инвестира в зимни обувки всички ходят с чехли и дебели чорапи. По принцип недопустима и много комична за мен комбинация…но нали казват when in Rome, do as the Romans do.

Освен че зимата дойде, напоследък ми се случват все едни невероятни неща. Така например се проявих като модел на годишния Family day на фирмата. Да, грешката е вярна – аз с моите 164 см и закръглена фигура участвах в модно ревю пред сума ти народ 😉 В интерес на истината беше много забавно преживяване – имахме си „артистичен“ хореограф, стилисти и гримьори, дори и две момичета които се бяха взели толкова на сериозно и толкова много искаха да спечелят – много се смяхме с тяхните напъни. В крайна сметка спечели колежката ми Стеф, която съвсем си прилича на Наоми Кемпбъл, така че си беше напълно заслужена победа. Да бяхте видели разочарованието на индийските девойки…леле… Та след това ревю все някой ме спира и ми казваа „как супер сме се справили“ и т.н. а аз съответно трябва да обяснявам че цялата история беше леко по принуда 😉

Другото голямо събитие беше посещението на Ben Verwaayen, който от септември е CEO на Алкател-Лусент. Както можете да се сетите, като част от communications екипа се наложи да го следвам по петите и да работя и в неделя. Разбира се не съжалявам – невероятно е да срещнеш такъв лидер и да имаш възможността да го слушаш наживо. Брутално откровен и без да се страхува че ще обиди някого, Бен каза някои много верни неща защо компанията буксува и какво можем да направим за да дръпнем напред.

Иначе срещи със стари приятели, кой знае как запиляни на този край на света. Откриване на нови. И мечти за Коледа в Кашмир…и за сняг:) А…скоричко си идвам в България, два месеца останаха само:)

Шарени чорапки и неща от последните седмици…

Попитахте…

Мерси на всички за коментарите и въпросите . На някои ще отговоря накратко тук, на други – като гледам – ще се пише цял пост 🙂
И така…
@Мишел: Аз пък не ги знаех тези неща. Мерси 🙂

@Силвия: Както Милен вече спомена, тази година Booker беше спечелен от индийски автор. За съжаление още не съм имала възможност да прочета много индийска проза. Като понаваксам, обещавам да напиша отделен пост 🙂

@Веселин: Има тоaлетна хартия, да. Само че голяма част от хората не ползват…В евтините хотели например не считат за нужно да осигурят, затова когато пътуваме задължително се подготвяме по този параграф 😉 Иначе за живота – мисля че е както навсякъде. Ако имаш достатъчно пари – можеш да живееш доста добре. Едиснтвено жегата, лошата инфраструктура, многото хора по улиците и бедността ти напомнят че си в Индия.

@gabs: Ами аз гледах да нямам много очаквания за да не се разочаровам:)По принцип май единственото нещо което очаквах а не се случи е че всички говорят английски по улиците. Ако някой ви каже това – не му вярвайте. За отношението…ами по принцип тук са много мили с чужденците,мисля че е останало от времето на англичаните. На места дори са излишно сервилни, което понякога ме дразни и натъжава.За жените в обществото ще трябва да напиша цял пост 😉

@Кака Ванче: Най-удобния маршрут предполагам е да летиш направо до Бомбай 🙂 За ваксините, провери в Националния център по заразни и тропически болести, намира се в близост до паметника Левски.
За сватбата – определено не очаквай телешки стек 😉 По принцип може би ще те поканят и вечерта преди самата сватба, когато булката се готви за големия ден…А на самата сватба ще ти се радват много ако отидеш облечена с нещо индийско…Сари или шалвар-камиз:)Пиши ми на мейла ако имаш повече въпроси 🙂

@хипар – мале…много ми се иска да можех да отговоря на всичките ти въпроси и да имах и време :)Не съм още съвсем на ти с историята, но времето на могулите ми е изключително интересно. Има много красиви фортове и дворци останали от този период.Ако искаш да прочетеш повече можеш да си вземеш „The last Mughal“ , „The White Mughals“ на William Darlymple, изключително увлекателен автор, за съжаление все още не преведен на български.

@dan ами не, не са позволени леките дроги. Тва не пречи обаче на места като Манали и Маклаод Гандж (в Хималаите), тревата да си расте свободно край пътя и всички да си попушват доволно 🙂

@ивата: ох, и това си е тема май за отделен пост 🙂 Ако говорим за масовата аудитория по принцип са луди по ходенето на кино (филми на хинди и без субтитри) и пазаруването. Също си падат foodies – угаждат си с храни от различни части на Индия и на света…

@Marfa: Ами то тука си е пълно с куриозни случки:) Като се сетя ще пиша…

@размишльотини: Да преди известно време имаше изгаряния на църкви и подобни изстъпления. Но по принцип тук е така с всички религии – спокойствието и мирът са само привидни. Хинду не могат да траят мюсюлманите и обратно…

@хипар: За кастите може много да се говори…макар че аз не съм се сблъсквала с много реални примери. Често обаче в обявите за женитба по вестниците си е посочена към коя каста принадлежи девойката/младежа.Или пък във Варанаси – семействата които поддържат вечния огън, необходим за последните клади (на които се изгарят мъртъвците) – са представители на кастата на „недоксоваемите“ т.е. тези които са толкова нисши, че хората се гнусят дори да ги докоснат. Също така, твърде ясно е разделението на социалните прослойки – всички rickshaw drivers, чистачи, домашна прислуга, охрана се държат много почтително с по-заможните и с чужденците.

Попитахте…

Питайте за Индия

Какво знаете за Индия?

Повечето ми познати ме питат за точно три неща -Тадж Махал, Кама Сутра и бедността по улиците.

А вие какво бихте искали да знаете? Питайте 🙂 Може пък да мога да ви отговоря:)

Питайте за Индия

Колко индиеца са нужни за направата на една салата?

В Индия всяка, дори най-елементарна дейност задължително се извършва от поне двама души.

В офиса например, когато повикаме някой от IT отдела да инсталира нещо – винаги идват двама. И с колежката се чудим – дали единия е за да помни къде отиват, а другия – какво трябва да свършат или просто единя знае малко английски а другия може да оправи проблема…

Майтапа настрана, но „щатът“ (много соц-думичка) на повечето места е доста раздут. Понякога имам чувството че наемат хора и им плащат някакви минимални надници, само и само да не са на улицата. И без това има стотици хиляди просяци, бездомни и твърде бедни хора. Ако и тези дето „работят“ излязат на улицата – ще настане революция на гладните гърла…

Затова…във food court-а зад гишето на всеки ресторант се мотат поне 7-8 души (трима -четирима работят, останалите зяпат мухите и се опитват да изглеждат заети). В моловете има „оператор на асансьор“, който по цял ден натиска копчетата нагоре и надолу. В магазините само да прекрачиш прага и ти скачат поне трима продавач-консултанти да те питат какво желаеш. Паркингите – до машината за автоматично плащане има „оператор“, на toll-gate един дава квитанцията, 5 метра по-надолу друг я къса. В супермаркета – охраната подпечатва или дупчи касовите бележки, а отделен охранител до входа пази чантите ви с покупки от други магазини.

Та ако ме питате колко индиеца са нужни за да направят една салата…не мога да кажа точно. Може би между двама и трима, но със сигурност повече от един 🙂

Колко индиеца са нужни за направата на една салата?

Варанаси-преди живота и след смъртта

Казват че Варанаси е най-старият град на света. Легендата гласи че Парвати (съпруга на Шива) изтървала обецата си тук. Един брахмин я намерил и продал. Обаче Парвати започнала да кърши ръце и да се моли на Шива да намери обецата и…И така той разкрил истината и решил да накаже свещения мъж, който си позволил да продаде обецата на жена му. Брахминът бил осъден да бъде от най-нисшата каста (untouchables), но Шива му дал свещения огън. Така и до ден днешен, вече повече от 2000 години фамилята на този брахмин се прехранва като продава свещения огън на стотиците хора, които идват във Варанаси за да кажат последно сбогом на своите близки.

По някаква случайност хотелът ни се оказа точно над втория по големина cremation ghat (място на брега на Ганг където изгарят мъртъвците). Очаквах да съм шокирана или погнусена. Всъщност церемонията ми се стори най-естественото нещо на света. Донасят мъртвия на носилка, покрита с лъскав погребален саван. Потапят го за последно в Свещената река. След това поставят тялото на кладата и я запалват. Оставят я да гори в следващите 3-4 часа. Накрая събират пепелта в плетена кошница и я изсипват в Ганг. Индийците вярват,че изгарянето ще ги пречисти и ще им осигури място в Рая. Единствено сведците (садху), бременните, прокажените и децата не се изгарят, тъй като те по правило се смятат невинни.

Да посрещна изгрева на лодка, плаваща по водите на Ганг е може би едно от най-странните, но същевременно вълнуващи неща, които досега са ми се случвали в Индия. Да си призная малко трудно преодолях погнусата си от реката ( в Lonely Planet пише, че в 100 мл вода от Ганг има 1.5 милиона фекални бактерии. И никакъв кислород). Но си струваше. Стотици поклоници дошли да се изкъпят в реката, да изперат или да си налеят светена вода. Деца, старци, садху, мъже с големи кореми, кльощави жени в сарита, йоги се радват на новия ден и на щастието че могат да се потопят в Ганг и да измият греховете си.

И така – всеки ден от хиляди години хората идват тук за да благодарят за живота или да посрещнат смъртта.

Иначе тесните улички на Варанаси са мръсни, претъпкани, опасни. Градът се слави с производството на коприна – минахме край десетки малки мрачни стаички, където работниците упорито бродираха изящни апликации върху красиви копринени сарита…И както много места в Индия градът тук таме проблясват останки от отдавна помръкнало величие – изящния дворец на махараджата, потънал в разруха, музей с експонати, покрити с дебел слой прах. Но това може да се очаква от един град стар колкото света, нали?

Варанаси-преди живота и след смъртта

Услуги по индийски

От известно време си блъскам главата над някои особености на индийския service sector. Ето няколко светли примера, които не ми дават мира:

Пример първи: Отиваме значи на кино в един от 10-те местни мола ( да, за съжаление тук прекарваме голяма част от живота си в моловете). Тъй като работя до късно, нямам време да се прибера и да си оставя лаптопа у дома. В киното не пускат с лаптопи. Ядец! Но имат гардероб, където мога да си оставя чантата! Да, но…охраната на гардероба изрично ми отказва да поеме отговорност за лаптоп и ми обяснява с бурни жестове (нали не разбирам Хинди) че такива скъпи вещи не се пазят. Вкратце – ако искам да гледам филм, но нямам кола, където да си оставя лаптопа, съм яко прецакана. Каква е ползата от охранявания „гардероб“ тогава?

Пример втори: Най-големият мол в Гургаон (Може би нашите Мол София и Сити Център взети заедно). Най-популярните западни марки, сума ти индийски – абе вобще от пиле мляко… Обаче какво мислите – няма ни един банкомат, ей тъй за цвят. Аз разбира се съм отвеяна и бях забравила да изтегля пари…И така във всеки един магазин ми се наложи да се потя и извинявам че „видите ли, картата ми е такова…международна дебитна…и се надявам да проработи…“. Не че нещо, ама мисля че място за харчене на пари+място откъдето можеш да изтеглиш пари някак си вървят логично заедно 🙂

Пример трети: Интернет доставчикът у дома. По моите наблюдения – сериозна фирма, която обслужва доста хора в квартала. Да де, ама не говорят английски:( А от 20 стаи в нашата кооперация например повече от половината сме чужденци. Стига се до абсурдни ситуации: звънят ми „Maam, YouTelecom Maam.Payment, maaam…(hindi monologue)“. Уж се разбираме нещо…и те казват „OK Maaam, Ok“. Естествено, впоследствие се оказва че нищо не сме се разбрали. Защо тогава просто не инвестират малко пари да пратят един от служителите си на курс по английски – биха спестили доста фрустрации на не-хинди-говорящите.

Като цяло всички и навсякъде се стараят много да са любезни (дори на моменти стават твърде сервилни), гледат да угодят на клиента (особено ако е чужденец)…ама има още доста какво да се желае по отношение на точност и качество на услугата … За ефективността и това колко души извършват една дейност – мисля да напиша в отделен пост 🙂

Услуги по индийски