Колко индиеца са нужни за направата на една салата?

В Индия всяка, дори най-елементарна дейност задължително се извършва от поне двама души.

В офиса например, когато повикаме някой от IT отдела да инсталира нещо – винаги идват двама. И с колежката се чудим – дали единия е за да помни къде отиват, а другия – какво трябва да свършат или просто единя знае малко английски а другия може да оправи проблема…

Майтапа настрана, но „щатът“ (много соц-думичка) на повечето места е доста раздут. Понякога имам чувството че наемат хора и им плащат някакви минимални надници, само и само да не са на улицата. И без това има стотици хиляди просяци, бездомни и твърде бедни хора. Ако и тези дето „работят“ излязат на улицата – ще настане революция на гладните гърла…

Затова…във food court-а зад гишето на всеки ресторант се мотат поне 7-8 души (трима -четирима работят, останалите зяпат мухите и се опитват да изглеждат заети). В моловете има „оператор на асансьор“, който по цял ден натиска копчетата нагоре и надолу. В магазините само да прекрачиш прага и ти скачат поне трима продавач-консултанти да те питат какво желаеш. Паркингите – до машината за автоматично плащане има „оператор“, на toll-gate един дава квитанцията, 5 метра по-надолу друг я къса. В супермаркета – охраната подпечатва или дупчи касовите бележки, а отделен охранител до входа пази чантите ви с покупки от други магазини.

Та ако ме питате колко индиеца са нужни за да направят една салата…не мога да кажа точно. Може би между двама и трима, но със сигурност повече от един 🙂

Колко индиеца са нужни за направата на една салата?

Варанаси-преди живота и след смъртта

Казват че Варанаси е най-старият град на света. Легендата гласи че Парвати (съпруга на Шива) изтървала обецата си тук. Един брахмин я намерил и продал. Обаче Парвати започнала да кърши ръце и да се моли на Шива да намери обецата и…И така той разкрил истината и решил да накаже свещения мъж, който си позволил да продаде обецата на жена му. Брахминът бил осъден да бъде от най-нисшата каста (untouchables), но Шива му дал свещения огън. Така и до ден днешен, вече повече от 2000 години фамилята на този брахмин се прехранва като продава свещения огън на стотиците хора, които идват във Варанаси за да кажат последно сбогом на своите близки.

По някаква случайност хотелът ни се оказа точно над втория по големина cremation ghat (място на брега на Ганг където изгарят мъртъвците). Очаквах да съм шокирана или погнусена. Всъщност церемонията ми се стори най-естественото нещо на света. Донасят мъртвия на носилка, покрита с лъскав погребален саван. Потапят го за последно в Свещената река. След това поставят тялото на кладата и я запалват. Оставят я да гори в следващите 3-4 часа. Накрая събират пепелта в плетена кошница и я изсипват в Ганг. Индийците вярват,че изгарянето ще ги пречисти и ще им осигури място в Рая. Единствено сведците (садху), бременните, прокажените и децата не се изгарят, тъй като те по правило се смятат невинни.

Да посрещна изгрева на лодка, плаваща по водите на Ганг е може би едно от най-странните, но същевременно вълнуващи неща, които досега са ми се случвали в Индия. Да си призная малко трудно преодолях погнусата си от реката ( в Lonely Planet пише, че в 100 мл вода от Ганг има 1.5 милиона фекални бактерии. И никакъв кислород). Но си струваше. Стотици поклоници дошли да се изкъпят в реката, да изперат или да си налеят светена вода. Деца, старци, садху, мъже с големи кореми, кльощави жени в сарита, йоги се радват на новия ден и на щастието че могат да се потопят в Ганг и да измият греховете си.

И така – всеки ден от хиляди години хората идват тук за да благодарят за живота или да посрещнат смъртта.

Иначе тесните улички на Варанаси са мръсни, претъпкани, опасни. Градът се слави с производството на коприна – минахме край десетки малки мрачни стаички, където работниците упорито бродираха изящни апликации върху красиви копринени сарита…И както много места в Индия градът тук таме проблясват останки от отдавна помръкнало величие – изящния дворец на махараджата, потънал в разруха, музей с експонати, покрити с дебел слой прах. Но това може да се очаква от един град стар колкото света, нали?

Варанаси-преди живота и след смъртта

Услуги по индийски

От известно време си блъскам главата над някои особености на индийския service sector. Ето няколко светли примера, които не ми дават мира:

Пример първи: Отиваме значи на кино в един от 10-те местни мола ( да, за съжаление тук прекарваме голяма част от живота си в моловете). Тъй като работя до късно, нямам време да се прибера и да си оставя лаптопа у дома. В киното не пускат с лаптопи. Ядец! Но имат гардероб, където мога да си оставя чантата! Да, но…охраната на гардероба изрично ми отказва да поеме отговорност за лаптоп и ми обяснява с бурни жестове (нали не разбирам Хинди) че такива скъпи вещи не се пазят. Вкратце – ако искам да гледам филм, но нямам кола, където да си оставя лаптопа, съм яко прецакана. Каква е ползата от охранявания „гардероб“ тогава?

Пример втори: Най-големият мол в Гургаон (Може би нашите Мол София и Сити Център взети заедно). Най-популярните западни марки, сума ти индийски – абе вобще от пиле мляко… Обаче какво мислите – няма ни един банкомат, ей тъй за цвят. Аз разбира се съм отвеяна и бях забравила да изтегля пари…И така във всеки един магазин ми се наложи да се потя и извинявам че „видите ли, картата ми е такова…международна дебитна…и се надявам да проработи…“. Не че нещо, ама мисля че място за харчене на пари+място откъдето можеш да изтеглиш пари някак си вървят логично заедно 🙂

Пример трети: Интернет доставчикът у дома. По моите наблюдения – сериозна фирма, която обслужва доста хора в квартала. Да де, ама не говорят английски:( А от 20 стаи в нашата кооперация например повече от половината сме чужденци. Стига се до абсурдни ситуации: звънят ми „Maam, YouTelecom Maam.Payment, maaam…(hindi monologue)“. Уж се разбираме нещо…и те казват „OK Maaam, Ok“. Естествено, впоследствие се оказва че нищо не сме се разбрали. Защо тогава просто не инвестират малко пари да пратят един от служителите си на курс по английски – биха спестили доста фрустрации на не-хинди-говорящите.

Като цяло всички и навсякъде се стараят много да са любезни (дори на моменти стават твърде сервилни), гледат да угодят на клиента (особено ако е чужденец)…ама има още доста какво да се желае по отношение на точност и качество на услугата … За ефективността и това колко души извършват една дейност – мисля да напиша в отделен пост 🙂

Услуги по индийски

Almost Single

Така се казваше последната книга, която прочетох. Жанр: индийски чиклит (да, и такова животно има). Историята беше за 28-годишна, модерна, симпатична, но (!) леко закръглена индийка и нейните перипетии да си намери съпруг.

28 е „преклонна“ възраст за женене тук. В общи линии ако дотогава не си се омъжил/оженил те отписват…Цялата рода до девето коляно се впряга да ти търси половинка, пускат се обяви, връзки…Социалния натиск за жертвата на сватбената конспирация е огромен.

„Можеш ли да си представиш – нашите ми уредиха среща с едно момче. Само че неговите родители казали „Искаме първо да видим момичето и после евентуално и той може да се срещне с нея“сподели ми една местна приятелка.

Все едно е на някакъв конкурс за красота – журито подбира най-добрите кандидатки и те се явяват на втори тур.

А във вестниците се намират какви ли не абсурдни обяви за женитба (matrimonials). Пример “ A very handsome (малко по-хубав от маймуна)  fair, well-educated, working in a MNC, green-card holder (да е живял или учил в САЩ или Австралия си е признак на престиж) Punjabi boy is searching for a slim (като се има предвид с какво се хранят тук – доста релевантно изискване), fair (индийците са маниаци на тема бледа кожа), homely ( разбира се – трябва да е домакиня, иначе кой ще дундурка момчето като я няма мама) girl. Caste no bar ( да бе да, повярвах ви). Да не говорим за сайтовете за запознанства…(почти ме бяха регистрирали в един такъв)…

Не знам дали е толкова  лошо да си „жертва“ на уреден брак.  Един колега на средна възраст ми каза преди време „И аз като тебе си мислех, че животът ми ще свърши като ме „оженят“. С течение на времето осъзнах, че ако не бяха уредили брака ни и съпругата ми не беше донесла толкова зестра, досега щя да се мъча да осигуря удобствата, които сега имаме като семейство“.

Може би е прав. Може би с времето свикваш, привързваш се и дори се научаваш да обичаш половинката си. Важното е да създадете впечатлението за щастливо семейство. Защото „какво ще кажат хората“ е от първостепенно значение тук.

Almost Single