Преди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Има още →