Добре дошли в Gurgaon

След като съм в Индия вече повече от 8 месеца, май е време да ви покажа къде живея…Единствената причина да не го направя досега е…че просто Гургаон е ужасно място, където на никого не пожелавам да живее.

И все пак вижте. Какво се случва, когато всичко бъде оставено в ръцете на строителните предприемачи.

***

Имало едно време едно селце в индийската провинция Хариана, наречено Гургаон. Пусто, неприветливо място, кръстосвано от най-различни хайдуци…Докато един ден тук не стъпил кракът на „ДЛФ Билдинг“…

Скоро след това пустото поле се превърнало в огромна строителна площадка. Офиси, жилища, молове, изкопи, кранове, багери, прах, мръсотия, строителни работници, пак прах, кабели, тръби, работници. Все повече пари и все по-малко дървета. Все по-високи сгради и все по-малко небе.

Вижте сами…

Всичко изглежда хубаво и зелено…Но не се лъжете…това са само няколко квадратни метра пред офиса ни. Понеже е един от малкото офиси със зеленина отпред се нарича „Cyber Greens“

Ето в такива прекрасни беттони блокчета живеят заможните индийци в Гургаон.

Както можете да се досетите, Гургаон е смесица от архитектурни стилове и шантави приумици на луди архитекти. Като тази странна готическа сграда например.

Строежите са навсякъде където се обърнеш. И са толкова огромни, че ако продължават така да строят, скоро ще закрият слънцето 😦

Ах да…да не забравяме и моловете. Храмовете на Гургаон. Единственото място, където можеш да прекараш времето си през уикиенда. На разстояние колкото от Попа до пл „Народно събрание“ се помещават 8 мола.

И няма почти никакви дървета. Нито паркове.

Ако знаете как си мечтая да седна в градинката на „Седмочисленици“ …или в Борисовата…И да се наслаждавам на последните дни на циганското лято…:)

Добре дошли в Gurgaon

Варанаси-преди живота и след смъртта

Казват че Варанаси е най-старият град на света. Легендата гласи че Парвати (съпруга на Шива) изтървала обецата си тук. Един брахмин я намерил и продал. Обаче Парвати започнала да кърши ръце и да се моли на Шива да намери обецата и…И така той разкрил истината и решил да накаже свещения мъж, който си позволил да продаде обецата на жена му. Брахминът бил осъден да бъде от най-нисшата каста (untouchables), но Шива му дал свещения огън. Така и до ден днешен, вече повече от 2000 години фамилята на този брахмин се прехранва като продава свещения огън на стотиците хора, които идват във Варанаси за да кажат последно сбогом на своите близки.

По някаква случайност хотелът ни се оказа точно над втория по големина cremation ghat (място на брега на Ганг където изгарят мъртъвците). Очаквах да съм шокирана или погнусена. Всъщност церемонията ми се стори най-естественото нещо на света. Донасят мъртвия на носилка, покрита с лъскав погребален саван. Потапят го за последно в Свещената река. След това поставят тялото на кладата и я запалват. Оставят я да гори в следващите 3-4 часа. Накрая събират пепелта в плетена кошница и я изсипват в Ганг. Индийците вярват,че изгарянето ще ги пречисти и ще им осигури място в Рая. Единствено сведците (садху), бременните, прокажените и децата не се изгарят, тъй като те по правило се смятат невинни.

Да посрещна изгрева на лодка, плаваща по водите на Ганг е може би едно от най-странните, но същевременно вълнуващи неща, които досега са ми се случвали в Индия. Да си призная малко трудно преодолях погнусата си от реката ( в Lonely Planet пише, че в 100 мл вода от Ганг има 1.5 милиона фекални бактерии. И никакъв кислород). Но си струваше. Стотици поклоници дошли да се изкъпят в реката, да изперат или да си налеят светена вода. Деца, старци, садху, мъже с големи кореми, кльощави жени в сарита, йоги се радват на новия ден и на щастието че могат да се потопят в Ганг и да измият греховете си.

И така – всеки ден от хиляди години хората идват тук за да благодарят за живота или да посрещнат смъртта.

Иначе тесните улички на Варанаси са мръсни, претъпкани, опасни. Градът се слави с производството на коприна – минахме край десетки малки мрачни стаички, където работниците упорито бродираха изящни апликации върху красиви копринени сарита…И както много места в Индия градът тук таме проблясват останки от отдавна помръкнало величие – изящния дворец на махараджата, потънал в разруха, музей с експонати, покрити с дебел слой прах. Но това може да се очаква от един град стар колкото света, нали?

Варанаси-преди живота и след смъртта

малка вечерна музика

лежерна вечер в дома на Ридз, който тя твърде скоро ще напусне

за да създаде нов дом…някъде на брега на Нил 🙂

времето се пречупи, няма нужда от климатици вече

направихме приятно течение

пуснахме един от дисковете на Хатим (странна смесица от френска-латино-ливанска-африканска-суфи и chillout музика)

щяхме да се учим да правим Хумус но се оказа че сме купили готов ( и понеже не намерихме pita-bread се наложи да го хапнем с tortillas…но пак беше вкусно)

разговорът се върти около суфизъм и рисуване

снимам парченца от този дом. след месец няма да го има, но това сякаш го прави още по-уютен

оранжевите завеси и големите възглавници, огледалото, масивното писалище, дървеният съндък, който Ридз с любов нарича „khana kazana“ (ракла за храна, в която смята да си занесе ориз и даал от дома), картините, свещниците, малките червени панделки на терасата, където вечер закача запалени фенери 

 много любов има в този дом

и е толкова хубаво 🙂

малка вечерна музика

Индийски Дисниленд,труд-творчество и шоколад

Този уикенд ходихме на доста необичайно място – Акшардам.

Това е храмов комплекс, посветен на Свами Нараян – светец, живял преди около 200 години и (както се твърдеше във филмчето) – променил живота на милиони със своя пример.

Внушително и красиво място. Наистина – липсваше атмосферата на старите крепости и храмове…Но рядко съм била на толкова чисто, подредено и добре организирано място в Индия.  Мерките за сигурност също бяха забележителни – трябваше да оставим абсолютно всичко (включително камери, мобилни телефони, минерални води, чанти, очила,книги) на гардероб. Още едно място, което доказва, че в Индия хората дават мило и драго за религията си ( и съответно за строеж на безумно разточителни храмове), дори на пътя да има умиращи от глад…

Като цяло обаче комплексът е по-скоро Религиозен Дисниленд, отколкото място за поклонение. Сцени от Живота на Свами Нараян са представени с анимирани фигури в цял ръст (сигурно децата много им се радват, на мен ми беше малко странно), а накрая има и „разходка с лодка“ в нещо като подземна пещера…

 ***

Неделята беше посветена на „труд и творчество“ – децата от училището на Faith правиха рамки за снимки. Таква радост пак, суетня – рязаха се цветни хартии, лепиха се декоративни сухи цветя и камъчета. После бутаницата кой първи да си покаже готовата рамка. И гордостта като ги похвалиш 🙂 И вниманието с което загънаха произведенията си във вестник, за да ги отнесат у дома…

***

И вчера, тръгнах да си купувам Kalvin & Hobbes ама нещо се отвлякох и някакси естествено се озовах пред…„Chocolate: A bittersweet saga of Dark and Light“ .Както може би се досещате – не устоях…:) 

Оставям ви с една мисъл, която прочетох в предговора на книгата:

„Nine out of ten people admit that they love chocolate. The tenth lies“ 🙂

Индийски Дисниленд,труд-творчество и шоколад