Не ми идва да пиша дълго, но ей такива ми се въртят днес из главата:

1. Много ми харесва идеята за работа в бар. Задължително такъв с хубава музика. В идеалния вариант – на плажа.  Пълно щастие.
2. Музиката напоследък – красива и жестока. Леко болезнена, прясна рана на коляното, току-що хванала коричка.  Не можеш да се удържиш да не я разчовъркаш.
3.  Винаги ми се допушва в някакво особено състояние. Цигарите заместват думите, а димът е странна форма на споделяне.
4. Стигнах до трета част на „Гениалната приятелка“, но трябваше да спра. Твърде емоционално наситено.

Да си говорим за неща, които не разбирам напълно. Неща отвеяни, непрактични и ненужни за битовото оцеляване.

Да ме изритваш извън зоната ми на комфорт и да ме караш да се съмнявам в неща, които си мисля, че отдавна знам за себе си и за другите.

Да си подхвърляме реплики, като тенесисти, вглъбени в играта си – нито много добри, нито твърде непохватни. Просто да се забавляваме в обмяната на удари, които неусетно стават все по-точни.

Да се наслаждаваме на онази споделеност, която неангажиращия разговор за непрактични неща поражда между двама души.

Не познавам правилата на тениса, но сигурно играта приключва, когато прекрачиш в полето на противника.

Добре преценената дистанция елиминира риска от това да нараниш. Но колко дълго можеш да останеш в своето поле, без да поискаш да се при(с)ближиш?

 

 

Понякога ставаш толкова циничен, че постоянното очакване някой да те разочарова, се превръща в част от теб.

Дебнеш го кога ще се издъни и рано или късно това се случва.

Смяташ, че изходът от играта ти е ясен, защото хората са толкова предвидими.

И все пак – това е игра. Има твърде много неизвестни, за да си струва да правиш големи залози.

Ако можеш да задържиш момента, в който заровете са във въздуха. Да ги оставиш да паднат без да очакваш определена комбинация.

Вече си спечелил.

 

Просто е. Но не е лесно.