#peopleIlove: Симо

Симо

Реших да започна нова рубрика в блога, в която разказвам за хора, на които се  възхищавам. Първи е Симо, който измисля и реализира множество проекти, насочени към младите хора в Пловдив. Изключително вдъхновяващ, пълен сякаш с неизчерпаема енергия и идеи, той ме кара да вярвам, че наистина, дори в България, няма невъзможни неща.

Представи се в 140 знака

#Симо е от #PLOVEDIV #Bulgaria

Ти си живял доста време в чужбина, нали? Какво кара един млад и способен човек като теб да вземе решение да живее в Пловдив, а не да опита да се реализира навън? Чувстваш ли се понякога като бяла лястовица?

Не съм сигурен дали съм благата вест, която България чака. Всяка власт всячески се опитва да ти покаже, че не си нужният гласоподавател. Още със ставането сутрин ни набиват в главите, че тук нищо не става, че от нас нищо не става, че никога нищо няма да се получи. Затова си спрях телевизора и си изключих радиото. Нямам нужда от „новини“ и „музика без прекъсване“. И тогава градът ме прие по улиците си. Не ми е интересно да ми е лесно – ако беше така, нямаше да се прибирам от Щатите. (Преди това като дете съм живял за кратко в СССР, после Англия, Словакия, Белгия) Предпочитам предизвикателствата. Сърцето на Пловдив тупти със свой си ритъм, по-бавен. Затова не останах в София, хората там са си въобразили, че са във филм, че са актьори. Сега съм се заобиколил с хора, които творят, без да търсят слава. Продукт съм на личностите около мен. Това е притеснително у дома – тук всеки си мисли, че е единствен и неповторим, а нещата не седят така – за да успееш, необходимо е да твориш с други хора. Заедно. Има още

Реклами
#peopleIlove: Симо

Mumbai calling…who will listen?

Терор. Ужас. Паника. Атака.Обсада.

Предупреждения. Пазете се. Не пътувайте.Обличайте се като местни хора. Стойте си у дома.

Въпроси. Как си?Какво става?Ще се прибираш ли?

Обсади.Полицейски проверки. Засилени мерки за сигурност. 

Затворени офиси. Отменени полети. Отложени  празненства.

Клатене на глава. Сърце свито на топка. Виновност без вина.

Въпроси. Коя е следващата мишена? В какъв свят живеем? Кой е виновен?

Версии.Спекулации.Обвинения. Сочене с пръст.

Новини.Репортажи.Снимки. Видео. Очевидци.

Не знам къде е истината. Знам само, че почти никой не разбра за атентатите в Ахмедабад, Делхи и Бангалор които се случиха тази година. Там нямаше загинали чужденци. Все едно смъртта на индийци е статистика и не заслужава споменаване.

Нищо няма да е същото. Индия със сигурност има амбиции и потенциал на световна икономическа сила. Но дали правителството им ще намери твърдостта да се справи наред с другите проблеми и с тероризма ?  Самите индийци са скептични.

Mumbai calling…who will listen?

На плаж през октомври…

 

pondy

…снимчица от брега на Индийския океан правена преди седмица…

Най -сетне имам време да напиша за пътуването до Пондичери (или просто Понди) – курортно градче близо до Ченай (Мадрас) и бивша френска колония.

Летях за пръв път вътрешен полет в Индия – Делхи-Бангалор. Летището в Бангалор, което беше открито преди един-два месеца, е толкова хубаво и просторно че ако не знаеш че си в Индия спокойно можеш да си помислиш че си кацнал в някой европейски град 🙂

Бангалор ме посрещна с проливен дъжд и задръстване (известен е с ужасния си трафик) но и с много зеленина. Като рай ми се видя след сивия и прашен Гургаон. Нямах обаче особено време за разглеждане – потеглихме почти веднага за Понди!

По пътя валя толкова много дъжд, че се простих с идеята да видя плаж. Слава Богу обаче – на другия ден слънцето се усмихна и се възцари едно прекрасно временце – не много жегаво…

Първата спирка по пътя ни беше Auroville – експериментално градче-комуна, създадено през 60-те от Шри Аробиндо и неговата духовна спътница – Майката. Много спокойно, зелено и красиво място.

auroville1…а това не е златно яйце а Matrimandir (храм на Майката) 

В центъра на красив парк се разполага Матримандир – футуристичен храм, в който за съжаление пускат само малцина. Молитвените зали приличат повече на стаи в космически кораб…а централната зала е изцяло бяла, осветявана от един единствен лъч слънчева светлина, пречупен през кристална сфера поставена в центъра.  За съжаление не можах да видя това с очите си и предавам по разговори на очевидци…

В Ауровил имаше също и кокетна малка кафетерия (отново френското влияние) със столчета от ковано желязо и вкусна, свежа храна. А да – и магазинчета, където се продават нещата произведени в комуната. Красиви дрехи, бижута, детски играчки, разни малки джиджавки за дома, неща от hand-made хартия. Направо Рай:) 

След Ауровил се запътихме да търсим хотел за нощуване…обаче се оказа че или всичко е пълно, или не работят (представете си рецепция в хотел да не работи в неделя – това само в Индия го има 😉 ) А и плажът не го биваше…Затова се закотвихме в една бирария и се утешихме със солидно количество бира (все пак 80% от компанията бяха бразилци – редно е:))

На сутринта – кратка разходка по тихите (!) и почти пусти (!!) улички на Понди, които носят френски имена – Rue de…, Avenue… Очарователно! После се запътихме към Махабалипурам и се закотвихме на един хубав частен плаж…Единствената гаранция в Индия да бъдем оставени на мира от продавачите на всичко, които ни следват неотлъчно по петите. И единствения шанс за момичетата да носим бикини без да съберем тумба от 50 любопитни местни младежи 😉

Океанът беше прекрасен, плажът -пуст. Слънцето – усмихнато 🙂 Хамаци. Бира. Хубави хора.

И така…докато се стъмни…

На плаж през октомври…

Попитахте…

Мерси на всички за коментарите и въпросите . На някои ще отговоря накратко тук, на други – като гледам – ще се пише цял пост 🙂
И така…
@Мишел: Аз пък не ги знаех тези неща. Мерси 🙂

@Силвия: Както Милен вече спомена, тази година Booker беше спечелен от индийски автор. За съжаление още не съм имала възможност да прочета много индийска проза. Като понаваксам, обещавам да напиша отделен пост 🙂

@Веселин: Има тоaлетна хартия, да. Само че голяма част от хората не ползват…В евтините хотели например не считат за нужно да осигурят, затова когато пътуваме задължително се подготвяме по този параграф 😉 Иначе за живота – мисля че е както навсякъде. Ако имаш достатъчно пари – можеш да живееш доста добре. Едиснтвено жегата, лошата инфраструктура, многото хора по улиците и бедността ти напомнят че си в Индия.

@gabs: Ами аз гледах да нямам много очаквания за да не се разочаровам:)По принцип май единственото нещо което очаквах а не се случи е че всички говорят английски по улиците. Ако някой ви каже това – не му вярвайте. За отношението…ами по принцип тук са много мили с чужденците,мисля че е останало от времето на англичаните. На места дори са излишно сервилни, което понякога ме дразни и натъжава.За жените в обществото ще трябва да напиша цял пост 😉

@Кака Ванче: Най-удобния маршрут предполагам е да летиш направо до Бомбай 🙂 За ваксините, провери в Националния център по заразни и тропически болести, намира се в близост до паметника Левски.
За сватбата – определено не очаквай телешки стек 😉 По принцип може би ще те поканят и вечерта преди самата сватба, когато булката се готви за големия ден…А на самата сватба ще ти се радват много ако отидеш облечена с нещо индийско…Сари или шалвар-камиз:)Пиши ми на мейла ако имаш повече въпроси 🙂

@хипар – мале…много ми се иска да можех да отговоря на всичките ти въпроси и да имах и време :)Не съм още съвсем на ти с историята, но времето на могулите ми е изключително интересно. Има много красиви фортове и дворци останали от този период.Ако искаш да прочетеш повече можеш да си вземеш „The last Mughal“ , „The White Mughals“ на William Darlymple, изключително увлекателен автор, за съжаление все още не преведен на български.

@dan ами не, не са позволени леките дроги. Тва не пречи обаче на места като Манали и Маклаод Гандж (в Хималаите), тревата да си расте свободно край пътя и всички да си попушват доволно 🙂

@ивата: ох, и това си е тема май за отделен пост 🙂 Ако говорим за масовата аудитория по принцип са луди по ходенето на кино (филми на хинди и без субтитри) и пазаруването. Също си падат foodies – угаждат си с храни от различни части на Индия и на света…

@Marfa: Ами то тука си е пълно с куриозни случки:) Като се сетя ще пиша…

@размишльотини: Да преди известно време имаше изгаряния на църкви и подобни изстъпления. Но по принцип тук е така с всички религии – спокойствието и мирът са само привидни. Хинду не могат да траят мюсюлманите и обратно…

@хипар: За кастите може много да се говори…макар че аз не съм се сблъсквала с много реални примери. Често обаче в обявите за женитба по вестниците си е посочена към коя каста принадлежи девойката/младежа.Или пък във Варанаси – семействата които поддържат вечния огън, необходим за последните клади (на които се изгарят мъртъвците) – са представители на кастата на „недоксоваемите“ т.е. тези които са толкова нисши, че хората се гнусят дори да ги докоснат. Също така, твърде ясно е разделението на социалните прослойки – всички rickshaw drivers, чистачи, домашна прислуга, охрана се държат много почтително с по-заможните и с чужденците.

Попитахте…

Колко индиеца са нужни за направата на една салата?

В Индия всяка, дори най-елементарна дейност задължително се извършва от поне двама души.

В офиса например, когато повикаме някой от IT отдела да инсталира нещо – винаги идват двама. И с колежката се чудим – дали единия е за да помни къде отиват, а другия – какво трябва да свършат или просто единя знае малко английски а другия може да оправи проблема…

Майтапа настрана, но „щатът“ (много соц-думичка) на повечето места е доста раздут. Понякога имам чувството че наемат хора и им плащат някакви минимални надници, само и само да не са на улицата. И без това има стотици хиляди просяци, бездомни и твърде бедни хора. Ако и тези дето „работят“ излязат на улицата – ще настане революция на гладните гърла…

Затова…във food court-а зад гишето на всеки ресторант се мотат поне 7-8 души (трима -четирима работят, останалите зяпат мухите и се опитват да изглеждат заети). В моловете има „оператор на асансьор“, който по цял ден натиска копчетата нагоре и надолу. В магазините само да прекрачиш прага и ти скачат поне трима продавач-консултанти да те питат какво желаеш. Паркингите – до машината за автоматично плащане има „оператор“, на toll-gate един дава квитанцията, 5 метра по-надолу друг я къса. В супермаркета – охраната подпечатва или дупчи касовите бележки, а отделен охранител до входа пази чантите ви с покупки от други магазини.

Та ако ме питате колко индиеца са нужни за да направят една салата…не мога да кажа точно. Може би между двама и трима, но със сигурност повече от един 🙂

Колко индиеца са нужни за направата на една салата?

Варанаси-преди живота и след смъртта

Казват че Варанаси е най-старият град на света. Легендата гласи че Парвати (съпруга на Шива) изтървала обецата си тук. Един брахмин я намерил и продал. Обаче Парвати започнала да кърши ръце и да се моли на Шива да намери обецата и…И така той разкрил истината и решил да накаже свещения мъж, който си позволил да продаде обецата на жена му. Брахминът бил осъден да бъде от най-нисшата каста (untouchables), но Шива му дал свещения огън. Така и до ден днешен, вече повече от 2000 години фамилята на този брахмин се прехранва като продава свещения огън на стотиците хора, които идват във Варанаси за да кажат последно сбогом на своите близки.

По някаква случайност хотелът ни се оказа точно над втория по големина cremation ghat (място на брега на Ганг където изгарят мъртъвците). Очаквах да съм шокирана или погнусена. Всъщност церемонията ми се стори най-естественото нещо на света. Донасят мъртвия на носилка, покрита с лъскав погребален саван. Потапят го за последно в Свещената река. След това поставят тялото на кладата и я запалват. Оставят я да гори в следващите 3-4 часа. Накрая събират пепелта в плетена кошница и я изсипват в Ганг. Индийците вярват,че изгарянето ще ги пречисти и ще им осигури място в Рая. Единствено сведците (садху), бременните, прокажените и децата не се изгарят, тъй като те по правило се смятат невинни.

Да посрещна изгрева на лодка, плаваща по водите на Ганг е може би едно от най-странните, но същевременно вълнуващи неща, които досега са ми се случвали в Индия. Да си призная малко трудно преодолях погнусата си от реката ( в Lonely Planet пише, че в 100 мл вода от Ганг има 1.5 милиона фекални бактерии. И никакъв кислород). Но си струваше. Стотици поклоници дошли да се изкъпят в реката, да изперат или да си налеят светена вода. Деца, старци, садху, мъже с големи кореми, кльощави жени в сарита, йоги се радват на новия ден и на щастието че могат да се потопят в Ганг и да измият греховете си.

И така – всеки ден от хиляди години хората идват тук за да благодарят за живота или да посрещнат смъртта.

Иначе тесните улички на Варанаси са мръсни, претъпкани, опасни. Градът се слави с производството на коприна – минахме край десетки малки мрачни стаички, където работниците упорито бродираха изящни апликации върху красиви копринени сарита…И както много места в Индия градът тук таме проблясват останки от отдавна помръкнало величие – изящния дворец на махараджата, потънал в разруха, музей с експонати, покрити с дебел слой прах. Но това може да се очаква от един град стар колкото света, нали?

Варанаси-преди живота и след смъртта

малка вечерна музика

лежерна вечер в дома на Ридз, който тя твърде скоро ще напусне

за да създаде нов дом…някъде на брега на Нил 🙂

времето се пречупи, няма нужда от климатици вече

направихме приятно течение

пуснахме един от дисковете на Хатим (странна смесица от френска-латино-ливанска-африканска-суфи и chillout музика)

щяхме да се учим да правим Хумус но се оказа че сме купили готов ( и понеже не намерихме pita-bread се наложи да го хапнем с tortillas…но пак беше вкусно)

разговорът се върти около суфизъм и рисуване

снимам парченца от този дом. след месец няма да го има, но това сякаш го прави още по-уютен

оранжевите завеси и големите възглавници, огледалото, масивното писалище, дървеният съндък, който Ридз с любов нарича „khana kazana“ (ракла за храна, в която смята да си занесе ориз и даал от дома), картините, свещниците, малките червени панделки на терасата, където вечер закача запалени фенери 

 много любов има в този дом

и е толкова хубаво 🙂

малка вечерна музика