Всъщност всички ние разказваме една и съща история.
Единствената разлика е, че всеки е главен герой в своята версия.
Автор: Sve
мечтая
Да си говорим за неща, които не разбирам напълно. Неща отвеяни, непрактични и ненужни за битовото оцеляване.
Да ме изритваш извън зоната ми на комфорт и да ме караш да се съмнявам в неща, които си мисля, че отдавна знам за себе си и за другите.
Да си подхвърляме реплики, като тенесисти, вглъбени в играта си – нито много добри, нито твърде непохватни. Просто да се забавляваме в обмяната на удари, които неусетно стават все по-точни.
Да се наслаждаваме на онази споделеност, която неангажиращия разговор за непрактични неща поражда между двама души.
Не познавам правилата на тениса, но сигурно играта приключва, когато прекрачиш в полето на противника.
Добре преценената дистанция елиминира риска от това да нараниш. Но колко дълго можеш да останеш в своето поле, без да поискаш да се при(с)ближиш?
петък вечер
Прибирам се в петък вечер.
Тишината е толкова дълбока, че ми се струва невъзможна. Ясна и студеа есен.
Вървя към вкъщи и с всяка крачка тревогите ми някак олекват.
Усещането за дом се променя – с отдалечаването от детството, остаряването и загубата на родителите, с разпиляването на приятелите по света. Все по-малко са хората, които споделят началото на историята ти.
Но този град я пази. И ще ти я припомни, когато имаш нужда.
Хубаво е да усетиш това в тази ноемврийска петък вечер.
Че си имаш своето място в голямата Подредба (или хаос) . И че няма страх, а само радост.
това е само игра
Понякога ставаш толкова циничен, че постоянното очакване някой да те разочарова, се превръща в част от теб.
Дебнеш го кога ще се издъни и рано или късно това се случва.
Смяташ, че изходът от играта ти е ясен, защото хората са толкова предвидими.
И все пак – това е игра. Има твърде много неизвестни, за да си струва да правиш големи залози.
Ако можеш да задържиш момента, в който заровете са във въздуха. Да ги оставиш да паднат без да очакваш определена комбинация.
Вече си спечелил.
Вила Вилекула 