Внимание, чупливо!

Един цитат от книгите на Брене Браун ми е останал в съзнанието:

Heartbreak is unavoidable unless you have decided not to love.

Всеки е сам в болката си. Но е хубаво, че можем да споделим това пространство с другия. За да извървим пътя си към едно не-толкова лъскаво, малко поочукано, но по-истинско аз.

А защо не и един към друг.

Advertisements
Внимание, чупливо!

ти си това, което разказваш на/за себе си

Ние сме това, което разказваме на/за себе си.

Трудностите, които срещаме, неминуемо променят посоката на повествованието. И като във видео-игра придобиваме нови магически сили и „животи“, с които да се справим в следващото, по-трудно ниво.

Понякога, обаче, се оказваме толкова привързани към историята си, че е трудно да задраскваме и изхвърляме ненужните части. Уж искаме да „отворим нова страница“ , но пустотата на новоотгърнатия бял лист ни плаши.

Но редакцията е пътят към по-добрата версия на историята ни.

Затова

„Edit your life frequently and ruthlessly. It’s your masterpiece after all.” (Nathan W. Morris)

 

 

ти си това, което разказваш на/за себе си

мечтая

Да си говорим за неща, които не разбирам напълно. Неща отвеяни, непрактични и ненужни за битовото оцеляване.

Да ме изритваш извън зоната ми на комфорт и да ме караш да се съмнявам в неща, които си мисля, че отдавна знам за себе си и за другите.

Да си подхвърляме реплики, като тенесисти, вглъбени в играта си – нито много добри, нито твърде непохватни. Просто да се забавляваме в обмяната на удари, които неусетно стават все по-точни.

Да се наслаждаваме на онази споделеност, която неангажиращия разговор за непрактични неща поражда между двама души.

Не познавам правилата на тениса, но сигурно играта приключва, когато прекрачиш в полето на противника.

Добре преценената дистанция елиминира риска от това да нараниш. Но колко дълго можеш да останеш в своето поле, без да поискаш да се при(с)ближиш?

 

 

мечтая

петък вечер

Прибирам се в петък вечер.

Тишината е толкова дълбока, че ми се струва невъзможна. Ясна и студеа есен.

Вървя към вкъщи и с всяка крачка тревогите ми някак олекват.

Усещането за дом се променя – с отдалечаването от детството, остаряването и загубата на родителите, с разпиляването на приятелите по света. Все по-малко са хората, които споделят началото на историята ти. 

Но този град я пази. И ще ти я припомни, когато имаш нужда.

Хубаво е да усетиш това в тази ноемврийска петък вечер.

Че си имаш своето място в голямата Подредба (или хаос) . И че няма страх, а само радост.

петък вечер

това е само игра

Понякога ставаш толкова циничен, че постоянното очакване някой да те разочарова, се превръща в част от теб.

Дебнеш го кога ще се издъни и рано или късно това се случва.

Смяташ, че изходът от играта ти е ясен, защото хората са толкова предвидими.

И все пак – това е игра. Има твърде много неизвестни, за да си струва да правиш големи залози.

Ако можеш да задържиш момента, в който заровете са във въздуха. Да ги оставиш да паднат без да очакваш определена комбинация.

Вече си спечелил.

 

това е само игра