Добър ден, тъга

79905007_2660155907407893_1752297273234030592_o
Снимка: Barbara Bosworth, „Indigo bunting“, 2003

Мама никога не плачеше. 

“Я се стегни, ревла такава”, ми каза докато държах ръката й и хълцах край болничното легло. 

И наистина – кой обича ревльовците? 

Те не могат да се справят със себе си, а камо ли да постигнат нещо в живота.

Светът е на самоуверените, вечно усмихнати и дейни хора, които са твърде заети да отделят внимание на чувствата си.

Но този свят го няма вече. 

Сега светът е черна дупка, пълна с невиждана досега всеобхватна тъга.

Разбира се, някои продължават да настояват, че трябва да се мобилизираме и да сме по-продуктивни, да използваме времето си по-ефективно, да печелим. Да сме толкова заети, че да нямаме време да тъгуваме.

Но ако да се отдадеш на тъгата може да ти струва скъпо, цената която плащаме като я игнорираме, е още по-висока.

Безнадеждни и ядосани се обръщаме един срещу друг и се съдим за изборите, хвърляме камъни от позицията на единствено прави. Откриваме непримирими различия там, където доскоро е имало диалог и се затваряме в себе си. И това ни прави още по-тъжни. 

Тъга, която не можем да носим сами, защото твърде много тежи.

В книгата си “Braving the Wilderness” (“Сам срещу дивата пустош”), Брене Браун отбелязва, че едно от нещата, които ни сближават с останалите, е именно споделената тъга. Когато си позволим да тъгуваме заедно, много от различията ни губят значение, а страхът отстъпва пред надеждата.

Да си позволим да тъгуваме и да споделяме тъгите си сега, когато сме изолирани, е неимоверно трудно. Но може би това е един от пътища към светлината, който трябва да извървим заедно. За да можем скоро да споделяме и повече от радостите си.

****

Брене Браун е учен, който се занимава с човешките взаимотношения и по-специално уязвимостта, срама и вината. Ако ви е интересна работата й, можете да видите TED видеото, с което стана известна или да посетите сайта й. В момента има и подкаст , в който разговаря с различни гости.

Добър ден, тъга

Le dernier cri*

Keyhole-5
От серията Keyhole (2011) на Ървин Олаф

„If you design a beautiful life, nothing ugly can happen in it“**

Винаги съм харесвала фотографиите на Ървин Олаф, в тях има една особена театралност и поза. Хората в неговите снимки са перфектни, привидно лишени от емоция и съдържание, но привлекателни, поставени в красива и подредена среда. Като куклите Барби, с които обичахме да си играем като деца.

Точно така започва да изглежда живота ни онлайн. Нямаш право да споделиш нещо, което да не изглежда перфектно – закуската трябва да е задължително в модерен брънч-спот, тортата – добре аранжирана със сладък малък рожденник, приятелите винаги са щастиливи и успешни, никой няма бръчки,  а животът вече е много повече „лайфстайл“, отколкото обикновен. В този свят хората не се хранят с не-фотогенични храни, не ходят до тоалетната, не плачат, нямат проблеми.

А къде отиват всички неприятни чувства, болки и неразрешени вътрешни конфликти? Крием си ги зад новите снежнобели завеси в хола и в широката усмивка на поредното селфи. Също като героите на Олаф – упорстваме, че съвършенството ще омагьоса живота ни, ще спре лошите неща да се случват, ще ни предпази от болести, смърт и разочарования.

Колко дълго можем да живеем в измисления си свят, където сме влиятелни, умни и красиви, докато всъщност не можем да споделим нещо, което ни тормози, защото може да загубим последователи. И дали този живот „като на кино“ (или може би като в Инстаграм) е просто последният писък на модата или плах  вик за помощ  на все по-самотни и  неразбрани човеци във внимателно подредена Вселена от красиви неща?

*Le Dernier Cri е кратък филм на Ървин Олаф, разказващ за празното общуване между две дами, живеещи по последния писък на модата.
**репликата е от сериала Dirty John на Нетфликс

Le dernier cri*

уроците

В последните дни на 2017-та ми се мълчи. Уморена съм от очакването да празнуваш, да си весел и да консумираш като за последно.

Връщам се назад и осмислям случилото се през годината.

На два пъти се чувствах абсолютно безсилна. Трудно се простих с илюзията, че контролирам нещата. Но когато се случи, всичко някак се разреши като на магия.

Научих се, че помощта трябва да се дава само ако ти я поискат. И че, увлечена в желанието си да помогна, неволно отнемам силата на човека да се справи сам и го превръщам в жертва.

Разбрах, че помага да се поставиш на мястото на другия. Може конфликтът да не се разреши, но поне донякъде ще знаеш защо човекът действа така (което не е особена утеха, но все пак).

И накрая – можеш да сториш зло, въпреки добрите си намерения. Затова вече внимавам с етикетите „добър“ и „лош“.

Благодарна съм за уроците. Дано не се налага да повтарям някои 🙂

 

уроците

хармония

Винаги съм завиждала малко на музикантите. За мен музиката е най-директният път към почти неуловимото усещане за божествен замисъл и хармония, което съм изпитвала пред някои произведения на изкуството.

Днес, докато пеехме с любителския ни хор Carol of the bells, за пръв път усетих нещо светло и хубаво, невидима хармония, свързваща ме с хора, с които нямам твърде много общо.

*УАУ*

хармония

big data

Реших да използвам силата на big data да си намеря филм за гледане. Свалих едно приложение, което на база на няколко рейтинга ти предлага филми, които може да ти харесат.
Цъкам си и си мисля: че работи – работи си. Както за музика, книги, продукти и хора, с които можеш да си допаднеш.
Да, ама усещането не е същото, като да питаш някого да ти препоръча филм.
Колкото и да е big, информацията няма как да ти даде онова усещане за тиха еуфория, когато нещо, препоръчано от приятел, ти хареса. И онази благодарност, която изпитваш към човек, посочил ти нещо вдъхновяващо. Тези уж нетрайни връзки с другия, който ти е разкрил частица от красотата на света, са всичко. Именно те съединяват живота ни в смислена история, правят го нещо повече от  просто каталог от изгледани филми, прочетени книги и изслушани парчета.

 

big data

накратко

Не ми идва да пиша дълго, но ей такива ми се въртят днес из главата:

  1. Много ми харесва идеята за работа в бар. Задължително такъв с хубава музика. В идеалния вариант – на плажа.  Пълно щастие.
  2. Музиката напоследък – красива и жестока. Леко болезнена, прясна рана на коляното, току-що хванала коричка.  Не можеш да се удържиш да не я разчовъркаш.
  3.  Винаги ми се допушва в някакво особено състояние. Цигарите заместват думите, а димът е странна форма на споделяне.
  4. Стигнах до трета част на „Гениалната приятелка“, но трябваше да спра. Твърде емоционално наситено.
накратко

Внимание, чупливо!

Един цитат от книгите на Брене Браун ми е останал в съзнанието:

Heartbreak is unavoidable unless you have decided not to love.

Всеки е сам в болката си. Но е хубаво, че можем да споделим това пространство с другия. За да извървим пътя си към едно не-толкова лъскаво, малко поочукано, но по-истинско аз.

А защо не и един към друг.

Внимание, чупливо!