Мама никога не плачеше. 

“Я се стегни, ревла такава”, ми каза докато държах ръката й и хълцах край болничното легло. 

И наистина – кой обича ревльовците? 

Те не могат да се справят със себе си, а камо ли да постигнат нещо в живота.

Светът е на самоуверените, вечно усмихнати и дейни хора, които са твърде заети да отделят внимание на чувствата си.

Но този свят го няма вече. 

Сега светът е черна дупка, пълна с невиждана досега всеобхватна тъга.

Разбира се, някои продължават да настояват, че трябва да се мобилизираме и да сме по-продуктивни, да използваме времето си по-ефективно, да печелим. Да сме толкова заети, че да нямаме време да тъгуваме.

Но ако да се отдадеш на тъгата може да ти струва скъпо, цената която плащаме като я игнорираме, е още по-висока.

Безнадеждни и ядосани се обръщаме един срещу друг и се съдим за изборите, хвърляме камъни от позицията на единствено прави. Откриваме непримирими различия там, където доскоро е имало диалог и се затваряме в себе си. И това ни прави още по-тъжни. 

Тъга, която не можем да носим сами, защото твърде много тежи.

В книгата си “Braving the Wilderness” (“Сам срещу дивата пустош”), Брене Браун отбелязва, че едно от нещата, които ни сближават с останалите, е именно споделената тъга. Когато си позволим да тъгуваме заедно, много от различията ни губят значение, а страхът отстъпва пред надеждата.

Да си позволим да тъгуваме и да споделяме тъгите си сега, когато сме изолирани, е неимоверно трудно. Но може би това е един от пътища към светлината, който трябва да извървим заедно. За да можем скоро да споделяме и повече от радостите си.

****

Брене Браун е учен, който се занимава с човешките взаимотношения и по-специално уязвимостта, срама и вината. Ако ви е интересна работата й, можете да видите TED видеото, с което стана известна или да посетите сайта й. В момента има и подкаст , в който разговаря с различни гости.