Най-пролетните (и най-зле фокусираните) обувки.

Кокичета, които си отиват.

Първото излизане с колело в парка.

Разправям на Мария, че ще ходя в Барселона.

– Чудесно 🙂  – възкликва тя и заръчва – И да снимаш!
-Е, как – отвръщам – Разбира се! С лента!
– И с бухалки. Като всяко „златно момиче“ – допълва ме.
– Е, аз мислех да питам за разрешение, ама щом смяташ, че с бухалки ще е по ефективно… – колебая се.

Напоследък много си говорим с Лина за снимането на хора. Дали е по-добре да се прави скришом, без човека да подозира или най-добре да го заговориш и попиташ дали има нещо против.  За момента все още не смея да подходя директно, но мисля да се престраша в скоро време. Би било интересно. Само да не се стига до бухалките 🙂

Веднъж един фотограф ми каза „Това че имаш скъп фотоапарат не те прави фотограф. Едни от най-добрите снимки съм правил с обикновена, пластмасова камера“.

Напоследък преоткривам разходките из любими софийски улици. И снимането с лента.

Фактът, че разполагаш с ограничен брой кадри те кара да намалиш темпото,  да премисляш и да се наслаждаваш много повече на момента. Нещо, за което не остава много време когато можеш да „щракаш“ неограничено.

А споделянето на разходките  носи друга гледна точка и много добро настроение.

Disclaimer: Не ме съдете твърде строго за снимките, все още имам доста да уча.