Всъщност всички ние разказваме една и съща история.

Единствената разлика е, че всеки е главен герой в своята версия.

Да си говорим за неща, които не разбирам напълно. Неща отвеяни, непрактични и ненужни за битовото оцеляване.

Да ме изритваш извън зоната ми на комфорт и да ме караш да се съмнявам в неща, които си мисля, че отдавна знам за себе си и за другите.

Да си подхвърляме реплики, като тенесисти, вглъбени в играта си – нито много добри, нито твърде непохватни. Просто да се забавляваме в обмяната на удари, които неусетно стават все по-точни.

Да се наслаждаваме на онази споделеност, която неангажиращия разговор за непрактични неща поражда между двама души.

Не познавам правилата на тениса, но сигурно играта приключва, когато прекрачиш в полето на противника.

Добре преценената дистанция елиминира риска от това да нараниш. Но колко дълго можеш да останеш в своето поле, без да поискаш да се при(с)ближиш?

 

 

Понякога ставаш толкова циничен, че постоянното очакване някой да те разочарова, се превръща в част от теб.

Дебнеш го кога ще се издъни и рано или късно това се случва.

Смяташ, че изходът от играта ти е ясен, защото хората са толкова предвидими.

И все пак – това е игра. Има твърде много неизвестни, за да си струва да правиш големи залози.

Ако можеш да задържиш момента, в който заровете са във въздуха. Да ги оставиш да паднат без да очакваш определена комбинация.

Вече си спечелил.

 

„That place… is strong with the dark side of the Force. A domain of evil it is. In you must go.“
„What’s in there?“
„Only what you take with you.„

Оказва се толкова трудно да приемеш тъмната страна. Но без да признаем вината, страха, неадекватността и срама като част от себе си, няма как да победим демоните си.